начало   контакти
vardar@art.bg


Исторически архив
Документи
Македония
Малко смех
М У З И К А
Новини
История на изкуството: http://classica.art.bg/
ПОЕЗИЯ
Фотогалерия
литература
Книжарница "История" предлага

всички теми »


ИСТОРИЯ НА ПОЯВАТА НА УЛИЧНИЯ НЕКРОЛОГ В БЪЛГАРИЯ

дата: 07 Юли 2009 г. , автор: Емилия Карабоева

Статията е публикувана в : "Исторически архив",год.7,кн.18-19, март - юли, с.112 - 128.

ИСТОРИЯ НА ПОЯВАТА НА УЛИЧНИЯ НЕКРОЛОГ В БЪЛГАРИЯ

Емилия Карабоева

Некрологът в различните му разновидности (улични обяви за смърт и помен, съобщения за смърт в пресата, професионални журналистически статии по повод кончината на известна личност) е феномен с относителна самостоятелност. Най-общо можем да го поставим в полето на дейностите и символиката, свързани със смъртта. Той е част от съвременните погребални и номинални ритуали, но също и елемент от традицията на контакт с покойниците и регистрация на мъртвите, която датира от зората на човешката култура.

В съвременна България част от традициите, свързани със смъртта, е уникалната по разпространението и жизнеността си практика на уличния некролог. Некрологът в България може да се разглежда като масово явление, защото засяга всеки, живеещ на територията на страната, независимо от етническата или религиозната му принадлежност. Освен, че почти всеки българин се почита с некролози след смъртта му, могат да се видят некролози и на гърци, арменци, руснаци, на мюсюлмани (турци или помаци) или на евреи. В българските градове некролозите са многобройни и навсякъде: по стените и вратите на частни домове, офиси и учреждения; по витрините на магазините; върху спирките на градския транспорт, таблата за съобщения, стълбовете и уличните лампи, улуците и дърветата; навлезли са в подлезите и могат да се видят дори в автобусите на градския транспорт.

Независимо обаче от масовото присъствие на некролога във всекидневието ни и въпреки относително многобройната литература, посветена на историята и философията на смъртта, на обичаите и вярванията, свързани с нея и на погребалните практики, публичните съобщения за смърт и помен, пряко свързани именно с отношението към смъртта и мъртвите, са систематично маргинализирани от социолози и антрополози, от историци и философи. Ако все пак за вестникарския некролог има известна изследователска традиция извън България1 и няколко специализирани изследвания у нас2, то уличният некролог е почти напълно пренебрегнат като обект на изследване.3

В рамките на настоящата статия ще бъде представен само един частен въпрос, свързан с историята на уличния некролог: кога и как се е появил печатният уличен некролог в България — дали става дума за естествена, местна еволюция на вестникарския некролог, или за специфичен феномен с местен генезис; и ако е привнесен феномен, защо е толкова популярен днес у нас, а е почти изгубен като традиция в по-голямата част на Европа.

Реконструкцията на историята на уличния некролог е трудна. Не случайно австрийският изследовател Клаус Рот подчертава, че колкото и да е интересен проблемът за историческите корени на уличните посмъртни афиши, той е много труден за изследване, доколкото некрологът е ефимерен феномен и в архивите не се пазят улични съобщения за смърт, а в печатниците не се съхраняват достатъчно дълго образци на стари некролози (Roth and Roth 1990: 87). Проучванията ми в българските архиви обаче показаха, че стари некролози се пазят и на тяхната основа е възможно да се направи въвеждаща история на появата и разпространението на уличния некролог — поне в България. Така, изхождайки от данните, получени от литературата и от проучените архивни документи (събрани в Архива на БАН, Българския исторически архив при Народна библиотека „Кирил и Методий" и Централния държавен архив), статията поддържа тезата, че некрологът в съвременния му вид е не българско, а привнесено явление; че се появява най-напред в Западна Европа през ХуХ в., в тясна връзка с християнската традиция, и постепенно се разпространява в различни варианти по целия свят, заедно с експанзията на европейската култура, технологии и ценности.

У нас преобладаващото мнение както в литературата, така и в масовото съзнание е, че некролозите са специфично българско явление. Типичен пример е ироничната забележка за некролозите на Иван Славов: "Доколкото ни е известно, и хората от други страни също умират [...] Но защо много по-сдържано и дискретно съобщават за смъртта на близките си, а ритуалът по погребението е много по-респектиращ? А ние бродим в градовете из шпалир от некролози, сякаш сме в призрачния свят на живи и мъртви!". С това заключение авторът имплицитно внушава, че обичаят да се „рекламира" смъртта е типично български и е белег за културна изостаналост — "досаден анахронизъм" и лицемерие — "лицемерна реторика" (Славов 1990: 126).

Същото отношение към уличния некролог е споделено и от социолога Борислав Нинов. Този път предмет на изследването е цялата българска възпоменателна традиция (от архаичните оплаквания до съвременните погребални церемонии и служби свързани с тях, включително и некрологът), като израз на типично българското ("вековно") лицемерие, безбожие, "привидно" смирение и непревъзмогната вина по отношение на мъртвите (Нинов 1991: 76, 80). Така некрологът с неговите „лицемерни" текстове се предпоставя като продукт на чисто българското (лицемерно) и "неопределеното му отношение към ценностите на света", като "типично българско явление", което съществува само на териториите, обитавани от българи (в миналото и днес), т. е. Северна Гърция, Македония и България (Нинов 1991: 79-80).

В много отношения статията е противоречива и изненадваща: не е ясно на базата на какви извори и данни авторът гради хипотезата си за некролога като "типично българско явление". Внушението е, че присъщото на българина лицемерие по отношение на смъртта по аналогия трябва да ни доведе до извода, че некрологът, също представен като лицемерен, няма как да не е "типично български". Самото лицемерие по отношение на смъртта, се доказва на свой ред "тавтологично" с некролозите, но също и с някои елементи от традиционния погребален ритуал — оплакването и трапезата след погребението.

Паралелно изследователите на началната история на вестникарския некролог у нас, изрично подчертават, че той е "привнесен" модел — предимно от Запада (от Франция), но и от Русия (Налбантова 2000: 8; Радкова 2003: 10). Появата на уличния некролог обаче, си остава проблематична. Според Нинов от този привнесен модел българите са развили специфичната си практика да разлепват съобщенията за смърт по улиците (Нинов 1991: 79). В масовото съзнание това становище се поддържа стабилно — доказват го множеството дебати в интернет форумите, където некролозите са наречени "народен обичай"* и "един интересно нелогичен аспект на българската култура"^; много от хората изразяват учудването си от уличния некролог с коментари от типа: "Половината свят съм обиколил, но аз действително никъде другаде не съм виждал некролози по стените. Един дявол знае как и защо се е зародил този мукает..."6.

В разрез с посоченото разпространено мнение, „лицемерните български", некролози присъстват не само у нас, но и по улиците на повечето балкански страни, Италия и Полша; могат да бъдат открити и извън Европа. Това е и първият аргумент в полза на тезата, че некрологът не може да е местно, българско изобретение, а е привнесен елемент, контаминирал местните традиции и културни особености.

Вторият аргумент, който ще използваме тук е извлечен от оскъдната литература върху некролозите. Клаус и Юлияна Рот например твърдят, че уличните некролози са познати и в Унгария и Австрия, но засега нямам други данни, които да потвърждават, че дори и да е имало такава традиция в миналото, тя съществува там и в наши дни (Roth and Roth 1990: 87). Макар в едно изречение, Филип Ариес също споменава некролозите: „До началото на XX в., [...] след като болният умре, на вратата се поставя некролог (той заменя стария, вече изоставен обичай, тялото или ковчегът да се изнася пред вратата)." (Ариес 2, 2004: 351).

В Западна Европа развитието на уличния некролог започва от втората половина на ХуХ в. след изобретяването и разпространението на печатната машина. Той става масово разпространен "афиш" заедно с голямата популярност на плакатите по онова време. Един от най-любопитните моменти от историята на некролога е, че днес в повечето западноевропейски страни хората не помнят, че в градовете там също е имало некролози по улиците. Не случайно най-разпространеният мотив в българските разкази за некролозите е учудването на чужденците от нашите "екзотични" съобщения за смърт, окачени по стените и дърветата.

Освен наличието на некролози и в други страни и цитираната бележка на Ариес, друг аргумент за амнезията в западните страни относно въпроса за уличния некролог, е едно съобщение от 1957 г. в американското списание Western Folklore. В него авторът съобщава, че обичаят да се разлепват съобщения за смърт и погребение върху стълбовете и оградите е бил обявен за незаконен от общинските власти на Санта Мария, Калифорния (Moore 1957: 137). Съобщението е красноречиво както за разпространението на уличния некролог на Запад, така и за пълната забрава за съществуването на такъв феномен в западноевропейските и североамериканските градове.

Некролозите навлизат у нас през ХуХ в. заедно с вестниците и печатната машина, когато западноевропейската култура е в глобална експанзия. Заедно с европейските технологии се копират идеологии, мода, кухня, образователни системи, научни постижения и методологии, политически модели и всекидневни практики. Една от тези "заети" от Запада всекидневни практики е некрологът. Той се копира като схема, като формална практика и като съдържание — и на повърхностно равнище (какво трябва да съдържа текстът на един некролог), и на идеологическо (какво стои зад тази практика — вярвания, отношения между живи и мъртви от една страна, и между самите живи — от друга).

Изследвайки посмъртните материали преди Освобождението, Румяна Радкова отбелязва, че през ХуХ в. посмъртният ритуал у нас се изменя и доближава до този в модерните страни (Радкова 2003: 7). Като част от този нов посмъртен ритуал се явяват и печатните съобщения за смърт в пресата, чието начало изследователката отнася към 1850 г. (Радкова 2003: 9). Елена Налбантова твърди, че некрологът на Стоян Чалъков от същата 1850 г.7, написан от Найден Геров, който се посочва и от Р. Радкова като първия български некролог в пресата, е бил отпечатан и разпространен също и самостоятелно (Налбантова 2000: 7). Този първи некролог се приближава повече до биографичния вестникарски некролог. По същото време отпечатването на некролози и съобщения за смърт в западната преса е вече установена традиция (Fowler 2004: 152; Long 1987: 1). Издателите и редакторите на българския периодичен печат я познават и копират (Радкова 2003: 10). Самата Радкова отбелязва, че е трудно да се установи дали преди това у нас не е имало отделни печатни или ръкописни съобщения за смърт или за помен.

Вторият аргумент, който ще използваме тук е извлечен от оскъдната литература върху некролозите. Клаус и Юлияна Рот например твърдят, че уличните некролози са познати и в Унгария и Австрия, но засега нямам други данни, които да потвърждават, че дори и да е имало такава традиция в миналото, тя съществува там и в наши дни (Roth and Roth 1990: 87). Макар в едно изречение, Филип Ариес също споменава некролозите: „До началото на XX в., [...] след като болният умре, на вратата се поставя некролог (той заменя стария, вече изоставен обичай, тялото или ковчегът да се изнася пред вратата)." (Ариес 2, 2004: 351).

В Западна Европа развитието на уличния некролог започва от втората половина на ХуХ в. след изобретяването и разпространението на печатната машина. Той става масово разпространен "афиш" заедно с голямата популярност на плакатите по онова време. Един от най-любопитните моменти от историята на некролога е, че днес в повечето западноевропейски страни хората не помнят, че в градовете там също е имало некролози по улиците. Не случайно най-разпространеният мотив в българските разкази за некролозите е учудването на чужденците от нашите "екзотични" съобщения за смърт, окачени по стените и дърветата.

Освен наличието на некролози и в други страни и цитираната бележка на Ариес, друг аргумент за амнезията в западните страни относно въпроса за уличния некролог, е едно съобщение от 1957 г. в американското списание Western Folklore. В него авторът съобщава, че обичаят да се разлепват съобщения за смърт и погребение върху стълбовете и оградите е бил обявен за незаконен от общинските власти на Санта Мария, Калифорния (Moore 1957: 137). Съобщението е красноречиво както за разпространението на уличния некролог на Запад, така и за пълната забрава за съществуването на такъв феномен в западноевропейските и североамериканските градове.

Некролозите навлизат у нас през ХуХ в. заедно с вестниците и печатната машина, когато западноевропейската култура е в глобална експанзия. Заедно с европейските технологии се копират идеологии, мода, кухня, образователни системи, научни постижения и методологии, политически модели и всекидневни практики. Една от тези "заети" от Запада всекидневни практики е некрологът. Той се копира като схема, като формална практика и като съдържание — и на повърхностно равнище (какво трябва да съдържа текстът на един некролог), и на идеологическо (какво стои зад тази практика — вярвания, отношения между живи и мъртви от една страна, и между самите живи — от друга).

Изследвайки посмъртните материали преди Освобождението, Румяна Радкова отбелязва, че през ХуХ в. посмъртният ритуал у нас се изменя и доближава до този в модерните страни (Радкова 2003: 7). Като част от този нов посмъртен ритуал се явяват и печатните съобщения за смърт в пресата, чието начало изследователката отнася към 1850 г. (Радкова 2003: 9). Елена Налбантова твърди, че некрологът на Стоян Чалъков от същата 1850 г.7, написан от Найден Геров, който се посочва и от Р. Радкова като първия български некролог в пресата, е бил отпечатан и разпространен също и самостоятелно (Налбантова 2000: 7). Този първи некролог се приближава повече до биографичния вестникарски некролог. По същото време отпечатването на некролози и съобщения за смърт в западната преса е вече установена традиция (Fowler 2004: 152; Long 1987: 1). Издателите и редакторите на българския периодичен печат я познават и копират (Радкова 2003: 10). Самата Радкова отбелязва, че е трудно да се установи дали преди това у нас не е имало отделни печатни или ръкописни съобщения за смърт или за помен.

По-причина на старост едва преди три-години напустна учителствуванието си, от гдето същевременно ся награди с правителственна пенсия, от Северна и Южна България.

Опелото му ся извърши на 24-того, Погребалното му шествие ся придружаваше освен домашните му сродници и приятели, но и от много съграждани, целий учителски персонел и учиници които положиха на гробът му нарочно приготвений венец.

Вечна ти памят заслуживший учителю, Вечна ти памят.

Сливен, 30-й Януарий, 1883 година.

Един Гражданин

Независимо обаче, че е предназначен за разлепване из града и цели уведомяването на общността, за смъртта на един от членовете й, некрологът все още наподобява като съдържание и структура no-скоро вестникарските биографични статии и съобщава за вече отминало погребение, седмица след смъртта.

От този момент нататък, всички некролози, отпечатани на отделен лист, следват установена схема и като текст, и като полиграфическо оформление. Схемата е описана подробно от Харитон Игнатиев в книгата му "Пространен писмовник" (1897). Според него погребалните известия се печатат на хартия с черни рамки, с кръст или алегория на смъртта с кръст. На некролога трябва да е отпечатана подробна информация за роднините по степени на родство, кога, на каква възраст и по каква причина се е поминал покойният, къде и кога ще се извърши опелото. Предписва се и некролозите да се разлепят по стените из най-многолюдните места в града (Игнатиев 1897: 76). Изследваните некролози от края на ХуХ началото на XX век спазват тази формула почти буквално.

За нас обаче е по-важно, че още на заглавната страница авторът отбелязва, че писмовникът е съставен според най-добрите чуждестранни ръководства по писмоводство. Тази бележка е още един аргумент в полза на твърдението, че посмъртните публични обяви са копирани като практика от Западна Европа през ХуХ в. Наистина, образците на чуждестранни некролози, с които разполагам от същия период (най-вече от Австро-Унгария и Франция) показват, че по това време няма разлика във формата на некролозите в България и в останалата част на Европа. Най-старите чужди некролози, които са ми достъпни, са от 1881 (Загреб)10, 1892 (Смихов)11,1892 (Биламбер)12 и 1893 г. (Грац)13.

Въпреки наличието на значителен брой както български, така и чужди некролози на отделен лист, запазени в личните архиви, никой досега не е направил сравнително изследване върху тях и никой не е обърнал внимание на техните сходства. Трябва да се отбележи още, че приликата на българските некролози, издадени на отделен лист с тези от Западна и Централна Европа, не се ограничават само в структурата и съдържанието на текстовете, но също така и в дизайна на отделните съобщения. Всички некролози използват близък формат и много сходни, дори понякога идентични орнаментирани рамки. От средата на 30-те години на XX в. вече със сигурност имаме установена традиция на разлепване на улични некролози в България (Вакарелски 1990: 155). През този период структурата на некролога във всяко отношение си остава същата.

Скоро след преврата на 09.09.1944 г., вече можем да говорим единствено за уличен некролог в България, тъй като вестникарските некролози (за обикновените граждани) са забранени, а и защото популярността на уличния некролог започва да нараства, за да достигне до днешните си размери. Новата тоталитарна власт започва съзнателно и целенасочено премоделиране на обредната система така, че да отговаря на изискванията и нуждите й. Социалистическият граждански траурен обред се основава на отричането на физическото безсмъртие или на безсмъртието на душата (Босев 1961: 77-78). На фона на пропагандираната окончателна смърт, която неизбежно ни очаква, некрологът се превръща в неосъзнат механизъм за социално и психологическо приобщаване и подготовка за смъртта на живите.

Този механизъм налага още една промяна в структурата и емоционалната окраска на масовия уличен некролог в България, която постепенно го отдалечава от копирания западен образец, представен ни от Харитон Игнатиев в неговия писмовник и от първите български некролози, отпечатани на отделен лист. С времето частта, която е отделена за изреждането на скърбящите близки, както и тази с подробностите около смъртта се редуцира, за да направи място на все по-разнообразни и емоционално натоварени текстове, предназначени за мъртвия. Често тези текстове доминират в структурата на некролога, а останалата информация липсва, с изключение на името и снимката на мъртвия. Все no-рядко се изписва и поканата за погребението или помена, а авторите не само не отбелязват родството си с покойника, но понякога и въобще липсват. Така се променя не само структурата на некролога, но и неговата насоченост и смисъл, на функциите му. Ако преди това за дълги години некрологът функционира повече като съобщение за нечия смърт и погребение, то постепенно предишната функция започва да избледнява като отстъпва мястото си на нова — тази на ритуалното общуване и сбогуване с мъртвите.

Донякъде промяната се дължи на динамиката в състава на градското население след миграцията от селата към градовете. Селото се обезлюдява, като едновременно се променя характерът на градската култура. Некрологът като типично градски феномен също търпи трансформации, свързани с навлизане на обичайната култура от селото в града. Посочените трансформации се свързват главно с увеличаване на обема на текстовете в некролозите и промяната на тона и съдържанието им.

Насилственото скъсване с традиционните (фолклорни и християнски) форми на оплакване и почитане на мъртвите след 1944 г. и невъзможността те да бъдат заместени от една нова, градска и християнска традиция, както и провалът на опита социалистическата обредност да играе ролята на този заместител, принуждават българите да прибягнат до некролога като едно, макар вероятно и несъзнателно, решение на този проблем. Така практиката на българския уличен некролог постепенно се превръща в компенсаторен механизъм, който изземва функциите не само на остарелите или забранени религиозни практики, но и до голяма степен замества осакатения погребален ритуал. Тази промяна е и една от основните причини уличният некролог да достигне такава популярност у нас.

По същото време некрологът в повечето западноевропейски страни се развива в обратна посока. Некролозите — както улични           , така и вестникарски, постепенно почти изчезват,

в съответствие с широко дискутираната тенденция на "скриване" и "срам" от смъртта (Ариес 2004; Gorer 1965; Velkovska 2001: 21; Palgi and Abramovitch 1984: 385 и др.). Едва от средата на 80-те години на XX век се подновява интересът към вестникарските посмъртни съобщения, като новата "мода" в некролозите се задава от английските вестници The Independent и The Daily Telegraph (Starck 2002:43; Bytheway 1996: 220). Оттогава некролозите се превръщат в една от най-четените рубрики във вестниците, а жанрът "некролог" — в един от най-трудните и значими за журналистическата професия.

В заключение ще повторим още веднъж, че анализирайки наличните български и чужди архивни некролози и оскъдните данни от историографията и географията на некролога, може със сигурност да се твърди, че българският некролог е заемка от Западна Европа, която намира у нас изключително благодатна почва. От една страна той се свързва с местните традиции на почитане на мъртвите, а от друга страна става част от развитието на ритуалната система на младата българска държава след Освобождението. Промените, които настъпват в структурата и съдържанието на българските некролози след 1944 г. довеждат до съвременната му масова популярност, а паралелната липса на улични посмъртни афиши в повечето европейски страни карат повечето хора у нас, дори и изследователите, да смятат уличния некролог за чисто български феномен.

Бележки:

1   Едни от най-значимите анализи на биографичните некролози във вестниците принадлежат на: Long (1987); Hume (2000); Eid (2002); Fowler (2005); Fowler (2004); Starck (2004) и др. Статиите, посветени на семейните вестникарските съобщения за смърт са значително по-малобройни от тези, посветени на професионалните биографични посмъртни статии. Вж. напр.: Serianni (1974); Bascetta (1974); James (1981). Вж. също и Arnason, Hafsteinsson and Gratarsdottir (2003); Rihtman-Augustin (1984); Rihtman-Augustin (1988); Holovm (2000); Holovm (1995).

2   Вестникарските некролози у нас са получили по-голямо внимание от страна на изследователите и то в частност некролозите от времето на Възраждането и периода след Освобождението. На тях са посветени студиите на Румяна Радкова (Радкова 2003), Дария Василева (Василева 2000), Елена Налбантова и Антония Велкова-Гайдаржиева (Налбантова и Велкова-Гайдаржиева 2000), които не само представят посмъртните вестникарски статии като уникален източник на информация за бита и нравите на хората от онова време, но ги разглеждат и като средство за изграждане на българската идентичност след Освобождението и за създаването и утвърждаването на българския пантеон от национални герои. Съвременните некролози във вестниците са обект на анализа на Дария Василева (Василева 2006), която обаче дори не споменава в статията си уличните некролози.

3   В България едно от първите изключения в това отношение е работата на Димитрина и Николай Кауфман Погребални  и  други  оплаквания  в България, където са му посветени само няколко страници (Кауфман и Кауфман 1981: 284-287). Христо Вакарелски споменава некролога в едно изречение: "В най-ново време... Слагат се и некролози, ако могат да се напечатат, които стоят докато сами паднат или до една година" (Вакарелски 1990:155). В по ново време, внимание на некролозите у нас обръщат Иван Славов (Славов 1990) и Борислав Нинов (Нинов 1991). И двамата автори не изследват пряко некролога, а само го използват като доказателство за основните си тези, а именно — в първия случай, че некрологът е крещящ пример за кич и пошлост, а във втория — за изконното лицемерие на българина пред лицето на смъртта. Единствените автори, които обръщат по-специално внимание на уличния некролог, са Клаус и Юлияна Рот (1990), които отново само на няколко страници, отбелязват значимостта и уникалността на това явление. Не е по-добра ситуацията с изследването на уличния некролог извън България. На практика до този момент разполагам с едно единствено заглавие, посветено на уличния некролог. Това е краткото съобщение (четири страници) на Марта Ланг за обичая в Италия съобщенията за смърт да се разлепват по улиците (Lang 1988), в което се дава най-общо описание на дизайна на италианските улични некролози, но също така и им се прави бегла оценка.

4   http://209.85.135.104/search?q=cache:XGljk5o58eAJ:bglog.net/BGLog/ посетен на 18 август 2008

5   http://209.85.135.104/search?q=cache:LnfYtg4sWCkJ:montana-dnes.com/modules.php    посетен    на    18 август 2008

6   http://nicodile.wordpress.com/2008/01/05/only-good-people-die/ посетен на 18 август 2008 и много други

7 Цариградски вестник, № 6, 21 октомври 1850 г. (също и в Радкова 2003:48-50).

8   НБКМ, ф.ууА, а.е. 1999

9   НБКМ, уу В, а.е. 8528

10 НАБАН, ф.З, оп.1, а.е.355, л.2

11 НАБАН, ф.Зк, оп.1, а.е.405, л.З, л.4. Това е некролог на д-р Антонин Гиндли, издаден на два езика — на чешки и на немски.

12 НАБАН, ф.З, оп.1, а.е.708, л.7

13  НБКМ, ф. 271, а.е. 2, л. 73. Този некролог (Грац, 18 ноември 1893) е на княз Александър Батенберг, издаден от съпругата му.

Литература:

Ариес, Ф. 2004: Човекът пред смъртта, т. 1 и 2, София: Лик. Босев, Б. 1961: Произход и същност на религиозните обреди, София: Профиздат. Вакарелски, Хр. 1990: Български погребални обичаи. Сравнително изучаване, София: БАН. Василева, Д. 2006: Некролозите в постсоциалистическата преса: преход от традиция към

модерност.     В:   Свакодневна  култура у  постсоциалистичком  периоду  у  Србгои  и

Бугарскоз. (Доклади от сръбско-българска конференция, Зрен>анин, 25-28 октомври 2005),

Београд, 407-428. Василева, Д. 2000: Патрони и поводи за издаване на възпоменателни единични листове в

българските градове  1878-1944.  В: Жизненият цикъл. (Доклади от българо-сръбска

конференция, София, 12-16 юни 2000), София: ЕИМ, 317-326. Игнатиев, Х. 1897: Пространен писмовник. Пловдив: Хр. Г. Данов.

Кауфман, Н. и Д. Кауфман 1981: Погребални и други оплаквания в България. София: БАН. Налбантова, Е. и А. Велкова-Гайдарджиева 2000: Посмъртното слово като феномен на

българската култура. Велико Търново: Слово. Нинов, Б.   1991: Българинът   и  смъртта: Надгробните  паметници   и  некролозите.  В:

Социологически проблеми, 4, с. 75-81. Радкова, Р. 2003: Посмъртни материали за български възрожденски дейци. Т. 1, София:

Академично издателство "Марин Дринов". Славов, Ив. 1990: Кич спектър. София: Наука и изкуство. Arnason, A., S. Hafsteinsson and T. Griitarsdottir 2003: Letters to the dead: obituaries and identity,

memory and forgetting in Iceland. In: Mortality, Vol. 8, no. 3, pp. 268-284. Bascetta, C. 1974: Ancora sulla tipologia dell'annuncio funebre. In: Lingua Nostra vol. XXXV, no.

4, pp. 119-123. Bytheway, B. and J. Johnson 1996: Valuing Lives? Obituaries and the Life Course. In: Mortality,

Vol. 1, no. 2, pp. 219-234.

Coloviac, I. 2000 Divlja knjizevnost. Etnolingvisticko proucavanje paraliterature. Beograd: XX vek. Coloviac, I. 1995 Jedno s drugim. Beograd: DAMAD. Eid, M. 2002 The World of Obituaries: Gender across Cultures and over Time. Detroit: Wayne State

University Press. Fowler, B. 2005: Collective Memory and Forgetting: Components for a Study of Obituaries. In:

Theory, Culture and Society, Vol. 22, no. 6, pp. 53-71. Fowler,  B.  2004: Mapping  the  obituary: Notes  towards  a Bourdieusian   interpretation.     In:

Sociological review, Vol. 52, no. 2, 148-171. Hume, J. 2000: Obituaries in American Culture. Jackson: University Press of Mississippi.

Gorer, G. 1965: The Pornography of Death. In: Death, grief, and mourning in contemporary

Britain. London: The Cresse Press. James,    Ch.    1981:    The    Language    of   Death     in    German    Newspapers.        In:    Die

Unterrichtspraxis/Teaching German, Vol. 14, no. 1, pp. 53-58. Lang, M. 1988: Italian Death Notices: Seen on Your Morning Walk: The Morning after Italian

Mourning Posters: Sharing with the Community: Ephemera for the Ephemeral. In: Design

Issues, Vol. 5, no. 1, pp. 30-33. Long, G. 1987: Organization and Identity: Obituaries 1856-1972. In: Social Forces, Vol. 65, no. 4,

pp. 964-1001.

Moore, E. 1957: Funeral Notices. In: Western Folklore, Vol. 16, No. 2, pp. 137-137. Palgi, Ph. and H. Abramovitch 1984: Death: A Cross-Cultural Perspective. In: Annual Review of

Anthropology, 13, pp. 385-417. Rihtman-Augustin, D. 1988: Biographic items in Yugoslav and Italian death notices. In: T. Hofer

and P. Niedernibller (ed.), Life History as Cultural Construction/Perfirmance. Budapest: The

Ethnographic Institute of the Hungarian Academy of Sciences, pp. 310-325. Rihtman-Augustin, D. 1984: Novinske osmrtnice. ln:Narodna umjetnost, 15, pp. 117-175. Roth, Kl. and J. Roth 1990: Public obituaries in South-east Europe. In: International Folklore

Review, 7, pp. 80-87. Serianni, L. 1974: Appunti sulla lingua delle necrologie giornalistiche. In: Lingua Nostra, Vol.

XXXV, no. 1, pp. 20-24. Starck, N. 2002: Revival of a dying art. —In: Opinion (Journal of the SA English Teachers

Association), Vol. 46, no. 4), pp. 43-48. Starck, N. 2004: Writes of passage: a comparative study of newspaper obituary practice in Australia,

Britain and the United States, PhD thesis, Flinders University, Adelaide. Velkovska, E. 2001: Funeral Rites according to the Byzantine Liturgical Sources. In: Dumbarton

Oaks Papers, 55, pp. 21-51.

http://209.85.135.104/search?q=cache:XGljk5o58eAJ:bglog.net/BGLog/ http://209.85.135.104/search?q=cache:LnfYtg4sWCkJ:montana-dnes.com/modules.php http://nicodile.wordpress.com/2008/01/05/onlv-good-people-die/



Още статии по темата »




И з п р а т и   м н е н и е

Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box





  начало   Кои сме ние   история   контакти   връзки   МУЗИКА   история на изуството   Форум МАКЕДОНИЯ   ЕСЕИСТИКА   Литература   Нашата книжарница предлага