начало   контакти
vardar@art.bg


Исторически архив
Документи
Македония
Малко смех
М У З И К А
Новини
История на изкуството: http://classica.art.bg/
ПОЕЗИЯ
Фотогалерия
литература
Книжарница "История" предлага

всички теми »


ЧЕРЕШОВА ГРАДИНА

дата: 13 Юли 2011 г. , автор: Ивелин Любенов

За огънят на България, който тлее дълбоко в душите ни...

Беше черешова задушница. Ако не бях емигрант, щях да отида на гробища на село… Ако…

Бързах за електричката, пътувах за местоработата си всеки ден, вече втора година. Бях уличен художник и не припечелвах особено много. Само разнасях напред-назад вишневочервената си папка, направена от един книговезец от улица „Черешова градина” в София. Не можех да си позволя квартира в големия град, но пък живеех сносно в това затънтено село-спалня и пътувах. На път към гарата минавах през малкото старо гробище, покрай безукорно поддържаните гробове. Благородни камъни, вечнозелени дървета, грижливо подрязани храсти, под синьо-бялото небе на Бавария. Имената на Фриц и Франк, Хилдегард и Хортензия. Вечер се връщах по същия път. Сам. Често в последния влак почти нямаше хора. И да имаше – дремеха си в дизайнерските седалки, дезинтересирани от познатия пейзаж навън и от проблеми, излизащи по-далеч от собственото им джиро-конто. Гробищният парк примамваше с меката си светлина. Над статуите на древногръцки богини сияеха осветителните тела „Сименс”. Очаквах да съзра на някой бюст Гарванът на Едгар Алан По, който да ми изграчи “Nevermore”. Но не. Стъпките ми отекваха в тишината, други пешеходци нямаше без друго, а и часът-пик отдавна беше отминал. Никакъв звук – нито на куче, нито на човек, нито на врабче, камо ли на крава или друг добитък.  А ужасно миришеше на оборска тор, да се чудиш откъде. Може би тази постройка е Фермата, но изпълняваща всички норми за звукоизолация. Дори пред кръчмата нямаше оживление, щото не беше петъчна вечер. Единствено в неделя-сутрин възрастните турците правеха бавни тигели по главната уличка, премятайки зърната на броениците и ми кимаха почтително с прошарените си бради: Мараба комшулар, ийи мисин? (здравей комши, добре ли си?)

Ашъ-юкаръ (долу-горе), отвръщах им аз със свойствената си българска непълна удовлетвореност.

Можех да запаля свещ в католическата църква, но тя прекалено много ме отблъскваше, а след последните педофилски скандали не исках и да чувам за тях. Но в града имаше и протестантска църква. Влязох. Семплата олтарна стена от видим бетон никак не ми въздействаше. Излязох.

Тогава се отправих към една тесна уличка, където в празнични дни имаше православна литургия – или на румънската или на руската църква. Заварих миловидни рускини с ярки копринени забрадки, които ме нарекоха братко. Поне „Отче наш” на старобългарски звучеше под купола на „Св. Игнасио фон Лойола”. И то как! Солистът извисяваше глас като същий Фаринели. Трелите, подсилени от отличната акустика, накараха всички да се разтреперят, а по-набожните паднаха на колене. После органът подхвана Токата и Фуга. Точно сега ли намерих да си спомня за запустелите гробища в троянския балкан, където пасяха полу-диви коне и пълзяха усойници. И отново прознизващия въпрос - ще има ли кой да почисти днес гробовете на моите близки? Едва ли. Идеше ми да си тръгна още сега, ще зарежа нищожната си покъщнина и довечера в 23 и 15 ще причакам на гарата автобуса за БеГе-то. Да бе! Смея ли, след всички усилия, да се върна безславно назад в нашия „земен рай”.

В квартирата ми попаднаха стари вестници. Дълго се взирах в снимките на  некролозите помежду рекламите. Сигурно бях единствения на света, който правеше това. Опитвах се да разгадая какви хора са били в нелекия им живот. Или са си поминали леко?

Всъщност на улица „Черешова градина” живееше и студентската ми любов, сега вече отдавнашна емигрантка в Щатите. Задремвах, унесен в спомени за първите ни свалки.

 Ако ме положат в местното гробище и изпишат името ми на латиница, всъщност за какво съм се борил? Ако речните ми пейзажи, от тукашната река, без нито едно криво дърво, бъдат дарени за гладуващите деца от сиропиталищата в България, дали "горе" ще ме вземат при праведните?

„За криво колело прав път нема”, викаше дедо ми, който никога не се отклони от Правия Път, защото беше добре отъпкан, а отклоняващите се ги завръщаха овреме, както врътоглавите овце. А сега - Пътища много. И само една буренясала пътечка към черешовата ни градина и един заглъхващ спомен от една тесна софийска уличка. И въпреки това… Надделяха. Тук съм. Ето ме. Може пък да съм спицата, без която Колелото не може да се върти. Както и ти. Криви сме, но Пътят трябва да бъде извървян, па дори както и да бъде извървян. Не желая епитафия на чужди азбуки!



Още статии по темата »




И з п р а т и   м н е н и е

Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box





  начало   Кои сме ние   история   контакти   връзки   МУЗИКА   история на изуството   Форум МАКЕДОНИЯ   ЕСЕИСТИКА   Литература   Нашата книжарница предлага