начало   контакти
vardar@art.bg


Исторически архив
Документи
Македония
Малко смех
М У З И К А
Новини
История на изкуството: http://classica.art.bg/
ПОЕЗИЯ
Фотогалерия
литература
Книжарница "История" предлага

всички теми »


Американската Православна Църква на българите

дата: 09 Август 2011 г. , автор: Георги Генов

Издателството ви представя уводните глави от ТРИТОМНИКА от 927 стр.,посветен на горепосочената тема.Цялата книга може да закупите в офиса на "Исторически архив":32,Венелин стр, София-1132,България,Европейски съюз.

АМЕРИКАНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА
НА БЪЛГАРИТЕ

(1794-1945)

Георги Генов

София, 2011 г.

 

ПРЕДГОВОР

 

Нашето Свято Православие, което общо взето е неразбираемо за много народи в света, се ползва с нарастващ интерес и любов сред американците.

Забележителен е фактът, че там броят на православните се увеличи и достигна 6 милиона и половина души (част от които се числят към Старостилната, Противостояща и Антикомунистическа църква).

Както казва големият американски учен теолог о. Серафим Роуз, това е едно „страдащо православие”, но от него кротко струи истина и любов. Това е едно Православие, пропито от първична чистота и дава истинска представа за същността на Вярата Господня.

Основите на Православието в Америка са поставени преди повече от 200 години, по западното крайбрежие на огромната страна и островите на северната й част от руски изследователи (капитани на кораби), от представители на прохождащия в Русия търговски бизнес и промишленост. Те пристигат в далечните американски, сковани от студ, западни острови след двете експедиции на гордия изследовател капитан Витус Беринг, който със свои „отчаяни съмишленици” достига бреговете на „далечната Аляска”. Пътувайки към „края на света”, Беринг се разболява тежко и умира в открития от него Север през 1741 г., но именно тези пътешествия проправят пътя към Новия свят  и по-специално към Алеутските острови и северните брегове на Америка

Пристигналите след него мисионери на Светото Православие, търговците и авантюристите, жадни за бързо забогатяване начеват на Алеутите една дейност, която и до днес все повече процъфтява: те разпространяват Вярата, но и новите знания в търговско-промишлените умения сред местното население, състоящо се (както знаем) главно от индиански племена. Скоро много от местните жители самоволно започват да се присъединяват към Христовата Православна Вяра.

Така, с екипажа на „Североизточната велика географска експедиция” към Алеутските острови през 1792 г. тук попада и първият свещеник – о. Василий Сивцов, който в кратко време успява да покръсти 126 алеути в Православието.

Но като по-сигурна (за начална дата) за масово православно мисионерство се смята датата 24.09.1794 г., когато на местния остров Кодиак идват дузина православни мисионери, изпратени нарочно за тази цел от Св. Синод на Руската Православна Църква. Тя е инспирирана и материално подсигурена от предприемачът Григорий Шелихов, създател на Американско-Руската компания. Последният привлича към Православието нови 40 души на острова. Малко по-късно той и съдружникът му И. Голиков съобщават в писмо до Новгородския и Санкт-Петербургския митрополит своето усърдно намерение в тази част на Америка „да се оповести и умножи християнският закон”. Те споделят, че ескимосите „гледайки нашето богослужение в неделя и празничните дни, макар извършени без свещеник... най-усърдно пожелаха и те да възприемат християнската вяра”. Отправят настоятелна молба за изпращането на православни служители на Бога, като обещават своята помощ да покрият разноските, свързани със строежа на църкви и издържането на светите отци, както и да заделят пари за обучението на местни ескимоси в Иркутската семинария.

Тази молба е удостоена с категоричното „да” лично от императрица Екатерина ІІ и с документ на Св. Синод (Указ за набирането на доброволци).

Към това свято дело най-голям интерес проявяват братята от Валаамската света обител. Под надзора на о. Назарий са заделени няколко доброволно посветени на мисията монаси, йеромонаси и йеродякони. За началник на мисионерите е посочен йеромонах Йоасаф, който във връзка с това е въздигнат в архимандритско достойнство, отличен е с мирта и нагръден кръст.

След полугодишно пътешествие мисионерите пристигат в Охотск, а от там – на борда на кораба „Три вестители” през постоянно връхлитащите ги бури (едвам оцелели) на 17.09.1794 г. достигат о. Кодиак. Месеци наред те обикалят целия остров, носейки чудодейната вест за Спасителя Господен. Привличат всички слоеве от местното население в Христовия закон. Природно интелигентен – архимандрит Йоасаф скоро след това успява да изучи всички местни наречия и в едно с другите монаси кръщава в Православието няколко хиляди езичници. Работейки върху езиковата си подготовка, той бързо научава и подробности от местната природа, бит и нрави и написва: „Топографско, климатическо, статистическо и нравствено описание на остров Кодиак” (първото съчинение за Алеутските острови, напечатани в Русия).

Във връзка с тази Богоугодна дейност мисионерът монах Герман пише до Валаамския игумен (отец Назарий): „От 24 септември 1794 г. живея на остров Кодиак. Слава Богу, покръстих над 7000 американци и извърших над 2000 брака. Построихме и църква; ако времето позволи, ще направим и нова, че и две походни, а то и пета ни е нужна”.

В 1796 г. верността към Христа е засвидетелствана и от първата саможертва – пролята е кръвта на руски мисионер, орисал се на делото. Младият йеромонах Ювеналий отива на полуостров Аляска, за да занесе Христовата вест на племето кенайци, но бива убит от езическите шамани – жреци. Малко по-късно руски моряци отиват отново на Аляска и за да се опазят съобщили на местните племена, че са безсмъртни. Последните им рекли: „А, вие сигурно сте побратими на онзи странен човек, който неотдавна напразно се опитвахме да умъртвим. Той горещо ни молеше да се обърнем към неговия Бог, но ние не искахме да се откажем от многото си жени и го завързахме за едно дърво – да го убием. Но полумъртъв, той три пъти ставаше и отново ни убеждаваше в името на Христа, докато накрая не го предадохме на нашите съседи да го изядат.” И така – св. Първомъченик Ювеналий Аляскински продължава до последния си дъх да убеждава индианците, че Господ е един, докато не бил разкъсан на парчета. Именно заради това му усърдие във Вярата той с право се счита за покровител на ревностните към Православието и до днешен ден.

Около пет години след струпването на толкова много мисионери на Кодиак и съседните острови тази област била включена в лоното на Православната църква най-официално и Синодът я обявил за самостоятелна епархия. С указ архимандрит Йоасаф бил хиротонисан на 03.04.1799 г. в Иркутск за епископ Кодиакски. Но съдбата на Йоасаф била подобна на Ювеналий – връщайки се към своето паство, корабът му потънал в океана, съвсем близо до о-в Кодиак. С него загинали и мисионерите: архимандрит Макарий и йеродякон Стефан.

Въпреки жертвите на първите мъченици, делото на Православието, грижовно поддържано от Валаамската мисия, хванало почва в Америка. В суровия, често жесток свят, на индианците православното монашество с гордост поема кръста на Божиите закони и на любовта между хората. Излагало се на безброй беди и лишения, но устояло на времето.

Нашата праотеческа Вяра просияла на новия континент със своята всеотдайна кротост и търпение (за разлика от католическите конквистадори, известни с насилието си). Валаамските монаси предали на местните индианци множество полезни умения и познания за целия свят; стараещи се да подобрят местните дивашки нрави и предпазвайки ги от вредни влияния. С риск за собствения си живот те ги пазели от драстичните насилия на колониалните администратори и от грубата намеса в техния живот на белите заселници. Тук включваме, разбира се, и онези руски търговци и експлоататори, представители на крупни компании, а това рефлектирало върху мисионерите. Те били гонени и привличали яростта на своите съотечественици, които не можели да се начудят – как хората от техния народ могат да защитават интересите на местните индианци.

Но нищо не било напразно. Любовта на алеутите все повече обграждала Православната мисия и мнозина с готовност се посветили на нашия Бог Иисус. В срок от близо две десетилетия православните мисионери направили чудеса в напредъка на Вярата, но с цената на множество Богоугодни жертви.

Към 1816 г. 14 руски алеути попаднали в ръцете на испанските йезуити в Калифорния. Насилията да приемат католичеството не помагат и алеутите непоклатимо отказвали да променят своята Православна вяра. Твърдели, че окончателно са намерили своя Бог спасител. Йезуитите ги обявяват за схизматици и ги подлагат на мъчения. Наблъскват ги в килии по двама и всяка вечер ги подлагали на разпит. Една нощ отиват в килията на младия Петър и пред другарите му рязали части от тялото му. Въпреки, че кръвта му изтичала, той непоколебимо твърдял: „Аз съм вече Християнин Православен и вярата си няма да променя”. Светият Петър Алеутски починал от раните си, но свидетел на събитието успял да избяга и съобщи всичко видяно на своята руска колония. Ето по този начин, с търпение и обич, с мъченическа кръв са посети зърната на Православието отвъд Океана.

Много от нашите събратя, отдали живота си за Христа, ще останат безименни. Но целта е да се каже за тези поне, за които имаме най-ранните и ярки спомени.

От Американските светци на Православието преди всичко, нека кажем няколко думи за Преподобния Герман Аляскински.

Той е Валаамски монах; участва в първата мисия на Аляска и най-продължително пребивава тук в попрището на апостолския труд. Още като младеж постъпва като послушник в Света Троицката обител до Петербург. При едно животозастрашаващо заболяване бива изцелен по чудотворен начин от Божията Майка. Скоро, след като се вдигнал от леглото, той се преселил във Валаамската обител и от там с дузина монаси заминава за остров Кодиак. Но за зла съдба след време от цялата мисия оцелял само той. Отец Герман избира за своето отшелничество остров Еловой, наричан от него и от някой картографи „Нови Валаам” и преживява тук 40 години до края на земните си дни. Първата година пребивава в изкопана от него пещера, след което в зимни условия си построил килия и малък дървен параклис до него. Полягал на обикновеното дървено легло; покривал се с еленови кожи. За под глава използвал тухли, а над кожите полагал една тежка дъска (за която заръчал да сложат и на гроба му).

Неговите духовни усилия продължават денонощно. Целял да сломи плътта си освен с бдение и пост и с тежки вериги (15 фунтови), които впрочем се пазят от Американската Православна Църква и до ден днешен.

С цялата си душа се отдава на местните жители на Аляска. Обичал много децата и особени грижи полагал за младенците. За по-възрастните се изявявал като застъпник и бранител на правата им пред местните управници. Това му поведение навлича омразата на властта. За сираците алеутчета той изгражда до обителта си училище, където преподавал на местния език Закон Божий. Учел млади и стари на Православни молитви и песнопения. В неделите (и всички празнични дни) в параклиса му се събирали стотици ескимоси, на които той четял и превеждал Апостола и Евангелието, поучавал на добри нрави, проповядвал едно по-висше качество на живот.

Самият той се отказал от йеромонашеския сан (въпреки че му били предлагали) и със смирение, но твърдо, развенчавал деянията на много заселници. Бичувал ги (с думи) за пороците им и особено за нетрезвия живот. За своето благонравие хищниците дори започват да се доверяват и да вземат храна от ръцете му. Поради негови молитви наводненията се укротявали и пожарите секвали внезапно.

На 13.12.1837 г. след като посочва точния час на своята кончина той се преселва в Небесния Ерусалим леко полегнал на гърдите на последователя си Герасим. Когато се поминал, св. Герман бил на 81 години.

След години, архиепископ Инокентий Камчатски и Алеутски, минавайки с кораба си край остров Еловой (подмятан цял месец от силни бури) извикал: „Отец Герман, ако ти си угодил на Господа, нека вятърът смени посоката си!” Само след няколко минути морето се успокоило и корабът на архиепископа достигнал брега. Благодарен до дъното на душата си последният сам отслужил панихида на гроба на Божия Угодник.

През  1970 г. Американската Православна Църква (АПЦ) канонизира преподобния Герман Аляскински.

Подобна е съдбата и на Светител Инокентий. В 1823 г. Иркутският епископ Михаил получава нареждане от Св. Синод на Руската Църква да изпрати свещеник в колонията на Американо-Руската компания на остров Уналаска. Но нямало желаещи. Внезапно пред висшия клир се явява младият отец Йоан Вениаминов. Той заминава за острова с цялото си семейство.

Учейки постепенно алеутите на дърводелство, зидарство и други занаяти, той си поставя като първа задача да построи храм и Св. Престол. Иконостаса и позлатата му изработва сам.

Едва тогава помислил за семейството и себе си. Благословен с неудържима духовна енергия и интелигентност, отец Йоан не само проповядва Божието слово, но и обгрижва новопокръстените туземци. Любимо негово занятие стават научните изследвания. Той усърдно обучава децата, бди за християнското им възпитание. Неговите мисионерски задължения му налагат да изминава често огромни пространства по заснежените степи на Аляска, възседнал кучешки впряг, изпитвайки ежедневно студ, глад и налитанията на бурите.

В резултат на всичко това до такава степен изучава езици и диалекти, че успява да състави граматика на местните наречия; превежда на алеутски катехизиса и Евангелието на Матей. Неговият почин привлича в лоното на Православието множество жадни за просвещение местни жители.

За паството си отец Йоан съставя и „Указание за пътя в Царството небесно” (поучение на алеутски). Едно сътворено от Божия Дух, вдъхновено и прочувствено слово, което бързо достига до душите на неговите пасоми.

По-късно, подобна грижа и мисионерска енергия го отвеждат до остров Ситка, където е преместен от Синода впоследствие. В 1840 г. овдовява и приема монашеството под името Инокентий, а малко след това бива хиротонисан за епископ Камчатский, Курилски и Алеутски. Така новооткритите земи биват обединени в самостоятелна епархия.

Инокентий, бидейки дълги години архипастор на новата църковна общност, непрекъснато изгражда мисии,  църкви, училища; превежда на местните езици; изпраща в духовните семинарии на Русия отличилите се деца на креолите и алеутите. И ето, че през 1850 т. благодарение на Богоугодното си дело той бива въздигнат в сан архиепископ и на присъединената Якутска област. Отседнал веднага в Якутск, той върши неуморна преводаческа дейност и на 15 юни 1859 г. в Якутския Троицки храм се огласява неговата първа литургия на якутски език. Съвременниците му обявяват този ден за всенароден празник, който се чества и до днес.

Идва 1868 г. Инокентий е избран за митрополит Московски и Коломенски. Приемайки с жар новото си поприще, той създава Московския Покровски манастир като средоточие на своето мисионерско общество. Тук започват да се подготвят едни от най-добрите мисионери... В 1899 г. (31.03) Инокентий на 82 год. напуска земната си обител и придава Богу дух, чиито завети през целия си съзнателен живот безспирно оповестява с всичките си дела и поучения.

Нека погледнем с възхита и към един друг първостроител Святител Тихон – патриарх на цяла Русия и архиепископ Алеутски и Северно-Американски.

В 1870 г. по инициатива на гореспоменатия митрополит Инокентий бива учредена Алиутско-Аляскинска епархия с катедра в Сан Франциско. Именно в този отдалечен край (доскоро част от огромната Руска империя) бива изпратен младия владика Тихон (според кръщелното си – Василий Белавин), само една година преди това хиротонисан за епископ.

Владиката идва в извънредно труден за руските интереси в Америка момент – Св. Синод малко преди това е прекъснал материалната помощ за презокенската си епархия. Тя е на самоиздръжка. Трудностите идват и от там, че православните са малобройни и разпокъсани в отдалечени една от друга общности.

Но само за едно десетилетие епископ Тихон успява да изгради две викарийства, множество православни братства и съюзи, две духовни семинарии – в Кливлънд и Миниаполис. Издига първия православен манастир в Пенсилвания.

В Ню Йорк бива завършен новия катедрален храм, посветен на св. Николай Чудотворец. В Бруклин, Чикаго и в редица други градове на САЩ и Канада се основават православни общини, откриват се нови храмове...

Епархията вече наброява към половин милион православни пасоми: ескимоси, алеути, креоли, руснаци, араби; малък брой българи, гърци и сърби.

Тихон постига нещо изумително – обединява в духа всички тези новоправославни общности, възпитава ги във веротърпимост и любов към ближния (в покорство пред Господ наш Исус). Добродетели, които той самият изповядва и доказва в мъченическия си живот.

Няма ден, в който той да не посети някое от най-отдалечените кътчета на епархията си без опасение от трудностите, воден и пазен от Божията промисел.

В 1905 г. владиката Тихон бива въздигнат за учудващото всички трудолюбие в архиепископски сан. Именно по негово време (1970 г.) бива свикан и първия събор на Руската Православна Църква в Америка. От този ден пред новата бащина вяра се откриват огромни възможности за църковна дейност и православно общение на континента.

Няма как да отминем факта, че през 1906-1907 г. са осъществени и първите връзки с наши български мисионери.

Но ето, че точно тогава (за огромна покруса на американското ни паство) архиепископ Тихон бива отзован в Русия. В самия водовъртеж на шеметната 1917 г. той е избран за Патриарх Московски и Всерусийски. Отстоявайки обаче твърдо срещу болшевишко-сатанинските сили и пазейки интересите на църквата, светителят завършва живота си мъченически в деня на Благовещение на Пресвета Богородица (25.03/07.04.1920 г.).

Тук ще цитираме неговите библейски думи (произнесени по време на освещаването на един нов храм в Америка – 1906 г.): „Не е ли това напразна мечта и пилеене на сили и средства – да се устройва манастир със съзерцателен, православен начин на живот в страната, чиито населници са известни на целия свят като хора на практическите потребности, външната деловитост и земното преуспяване?... Но ми се иска да вярвам, че няма да останат те (славянските емигранти) безследни тук, няма да изчезнат в чуждото море, но ще внесат в духовната съкровищница на американския народ присъщите на славянската натура и на... православния човек глад по духовното, порив към небесното, стремеж към всеобщото братство, грижа за другите, смирение, покайни чувства, търпение...”

На нас остава да добавим – да, днес повече от два века след първите стъпки на Православието в Новия Свят то грее победоносно на негасим светилник в пълното със съмнения и духовен страх съвремие; дарява ни с такива велики молители Божии и застъпници наши, като блажения Йоан Максимович, увенчал събора на американските светци и все така кротко и мирно, с много любов отвежда душите ни към Всевишните селения на Нашия Небесен Отец – Господа Исуса Христа.

 

БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА В СЕВЕРНА АМЕРИКА И ЕМИГРАЦИЯТА ОТ МАКЕДОНИЯ

ДЕСЕТИЛЕТИЕТО НА ПЪРВИТЕ БЪЛГАРСКИ ПРАВОСЛАВНИ ОБЩИНИ, ХРАМОВЕ И МИСИОНЕРИ (1905-1915)

 

За да започне изграждането на български православни общини в Северна Америка, са били необходими няколко основни предпоставки: преди всичко – достатъчно български емигранти, съсредоточени в определени райони и селища; наличие на по-просветен слой хора сред тях, които да дават подтик на прогресивното обществено развитие; замогване на поне една част от българското общество, защото в крайна сметка строежът на черкви става възможен само при наличие на достатъчно парични средства. От само себе си се разбира, че за появата на новите институции, решаващата предпоставка все пак е била българите да не са прекъснали „пъпната връв” с родния край, да се чувстват неразделна част от своя народ, да уважават стародавните традиции и бащината православна вяра, пренасяйки и спазвайки в новия си живот патриархалните нравствени принципи, в които повечето от тях са били възпитавани.

А като фактор, който дава силен тласък на процеса за изграждане на нови религиозни общини и храмове, трябва да се отбележи специалната роля на българските свещеници мисионери, изпратени от Св. Синод на Княжество България (те идват в Америка, преди страната да бъде обявена за царство).

Предпоставките са налице още в края на XIX век, и най-вече – появата на българска интелигенция в средите на емиграцията. Не е излишно да споменем мимоходом, че смятаният за „баща и основател” на емиграцията Илия Йовчев (1) се преселва в Америка още преди освобождението на своето отечество от турско робство в 1870 г. Той се изявява като писател, което се отбелязва в алманасите на вестник „Народен глас” (2). Учи в Робърт колеж в Цариград, а от 1875 г. постъпва в „колегията” (изразът е на Ил. Йовчев – бел. Г. Г.) „Хамилтън” в град Саратога, близо до Ню Йорк. От там той изпраща дописки до вестника на дядо Славейков – „Македония”’ и до в. „Напредък”, в които запознава българското общество с далечната земя отвъд Океана, с бита, ежедневието и обичаите на американския народ.

Може да се каже, че той е първият български журналист сред нашата емиграция, съответно – първият кореспондент на българските вестници в Америка. Своите интелектуални интереси в тази насока Йовчев изявява още на 17-годишна възраст като дописник на в. ,,Македония” (3). В статиите му се срещат сведения за първите български емигранти в САЩ, някои от които дори вече били постъпили в американската армия. Йовчев информира сънародниците си за гр. Саратога и напредъка на учебното дело в колежа Хамилтън; за това, че в американските училища се набляга доста и на физическото укрепване на личността, главно чрез гребането; за управлението, социалното и икономическото развитие на страната. От него българите научават за президента Грант, за така нар. „Кумберландска война”, за интензивния строеж на железници, за американските обичаи, свързани с посрещането на Коледа и Нова година (4). Що се отнася до обратния процес – запознаването на американското общество с България, Илия Йовчев с горчивина констатира, че почти нищо не е направено в това отношение (5).

Български възрожденци, пребивавали в Америка преди Освобождението са: Иван Добровски, Христо Сариев – Гълъб войвода, който търсел сред емигрантите доброволци за подготовка на въстание в отечеството, Христо и Иван Балабанови, д-р Мишков, д-р Каменов. Алеко Константинов споменава в своя пътепис „До Чикаго и назад” за Вълко Шопов, д-р Станев, д-р Г. Чакалов (6).

През 1883 г. в Америка пристига и Станислав Шумков, който заедно с брат си Спас Шумков по-късно се налагат като едни от най-известните интелектуалци сред българската емиграция (7). Ст. Шумков започва като чистач в университета, за да стигне след няколко години до доктор по философия и бакалавър по изкуствата.

Шумкови заедно с братя Балабанови, Ст. Ватралски, Ив. Мишков и други млади българи, дошли да учат в Америка, основават и първата обществена организация на емиграцията – дружество „България”, през 1890 г. Марко Калудов в едни свои късни спомени споменава, че това дружество било предхождано от друго подобно, на основата на взаимоспомагателни цели, но не казва нищо повече (8).

През 1899 г. се създава и първата политическа организация сред емиграцията, която си поставя за главна задача да съдейства за освобождението на Македония и Одринско. Тя е наречена „Македонско дружество в САЩ – Левски” и в нейната работа участват изявили се вече интелигентни българи като: Марко Калудов, Борис Рачев, Тодор Терзиев, Петър Игнатиев, Михаил Карчов, Атанас Стойчев, Борис Делчев, както и споменатите вече братя Шумкови и д-р Станев (9). Официален орган на дружеството е първият български вестник в САЩ – „Борба”.

Малко след Илинденското въстание (март 1904 г.) родната ни интелигенция в Америка създава и първата българо-американска организация с цели, подобни на тези, които изповядва и дружество „Левски”. Акцентът в неговата дейност обаче пада върху запознаване на американската общественост със справедливата кауза на страдащия български народ и „морално влияние” върху ръководните политически среди в САЩ. За негов председател е избран Константин Стефанов (10), за касиер – Иван Радулов (11), а за секретар – големият приятел на България – Алберт Сониксен (12). В благородната дейност на комитета участват още споменатите д-р Чакалов, Терзиев, редица видни американски и арменски интелектуалци.

* * *

От 1903 година започва онзи период от живота на българската емиграция в Америка, който ни интересува най-пряко.

Погромът на Илинденско-Преображенското въстание предизвиква най-голямото преселение отвъд Океана на бежанци от Македония и Одринско. В периода 1903-1904 г. българските колонии се разпростират все по-навътре в континента и преминават отвъд Мисисипи (Сент Луис), а от него в 1904 г. се формират две от най-многобройните български поселения: в градчетата Гранит Сити и Медисън, щата Илиноис (13).

Към 1908 г. според първите български православни мисионери (йеромонах Теофилакт и свещеник Хр. Карабашев) в Медисън живеели 1180 българи, а в Гранит сити – 1220. Тези данни са изключително прецизни, защото са събирани „от врата на врата” и са изпратени до Св. Синод в София и Министерството на външните работи и изповеданията в отговор на специална заръка (14). Като се добави, че в Сент Луис българите в периода 1907-1910 г. достигат близо 1000 души (15), в Иист Сент Луис също е имало наши сънародници (около 15 семейства), може да се заключи, че в тези четири града през първото десетилетие на XX век се формира най-голямата българска емигрантска общност, възлизаща на около 3500 души.

Ето защо не бива да ни учудва фактът, че именно в това средище на българската емиграция се зараждат и първите църковни общини, построяват се първите две български черкви.

Първото документирано сведение за наченки на организиран религиозен живот сред българите се появява във вестника на Спас Шумков „Български новини”. В края на 1905 г. в рубриката „Нашенците в Америка” се появява дописка от Сент Луис и Медисън, в която се казва: „Явяват ни, че в тия два града имало много нашенци и че тая околност обещава да бъде най-големия център на нашенците в Америка”. По-нататък се разказва, че „в Медисън имало православна черква, където през седмица служи руски поп” и още, че недоволни от това положение, местните българи „напролет щели да повикат един поп от България”. Шумков откликва на проблема, поставен от гражданите на Медисън, и пише: „Без да имам съгласието на г-н Д. Вълкова от Чикаго, препоръчвам го като най-сполучлив человек за тая длъжност, не само като защитник на православието, но във всеки случай – достоен представител на религията”. Той добавя и интересни данни за икономическото замогване на българите в този град: „Там имало 4 български хлебарници, 1-2 салуни (ресторанти – бел. Г. Г.) и няколко бакалници. В Мадисон мнозина нашенци почнали да градят свои къщи”. Дописката е ценна и с това, че съобщава факти за културния живот на емиграцията и наличието на интелигенция: учителят Георги Зафиров възнамерявал да отвори вечерно училище „по английски език” за своите сънародници в Сент Луис и Медисън (16).

През следващите 1906 и 1907 година Екзархията в Цариград бива уведомявана неколкократно за желанието на българите от Медисън и Гранит сити да имат свои свещеници и храмове. На свой ред тя се обръща за помощ към Св. Синод в София. На 28 май 1907 г. от Екзархията съобщават, че „от лани още, па и сега продължават да постъпват в нея писма от наши сънародници в Америка, които молят да им се изпратят църковни и благочестиви книги, необходими „за тяхното национално и религиозно образование”, а също така, че „молят да им се условят и изпратят добре подготвени български свещеници, каквито те горещо желаели и били готови да издържат”. В телеграмата от Цариград е добавено още, че в едно от писмата, получено от Гранит сити, се съобщавало, че заселилите се там българи решили да си съградят църква на името на Св. св. Кирил и Методий, „придобили вече мястото за тая цел и избрали настоятели, които да ръководят постройката” (17). Екзархията моли Св. Синод да удовлетвори молбата на емигрантите в съгласие със споразумението, че официалната българска държава ще се грижи за сънародниците си в Америка.

От казаното до тук следва, че първата българска православна община се заражда в гр. Медисън. Паралелно, или малко след това, подобно образувание се появява и в Гранит сити, за което свещ. Христо Карабашев отбелязва в един от докладите си до София, че по същество двата града са ,,слети” (18), а в друг, че „съставляват един град от две части” (19).

Първото настоятелство на общината, обхващаща двете колонии, бива оглавено от един от най-влиятелните местни търговци – македонският българин Никола Алабаков, участвал в революционните борби в родния край (20). От неговата фамилия, която е сред най-дейните първостроители на българската колония в Гранит сити, се изявяват на общественото поприще още: съпругата му Васа Алабакова, синът му Иван Алабаков и двамата му внуци Рудолф и Виктор.

Прозорливият екзарх Йосиф не може да отмине с безразличие споменатите молби на българите от Америка, защото се тревожи, че там те ще загубят вярата си. В едно окръжно от март 1906 г. той информира служителите на екзархията, че от Македония стотици българи се изселили отвъд океана, а се готвят „да ги последват и хиляди други” и изказва опасенията си, че в Америка „която е стопила и постоянно претопява преселници, културно по-силни”, те ще изгубят дори и при случай на материална сполука, най-скъпото си – вярата, езика и народността, а българската община ще види огнищата им едно по едно да гаснат и българските села да пустеят” (21).

Проф. В. Божинов правилно отбелязва, че Екзархията не е можела да направи „нищо особено” за подобряване материалното положение на емигриращите, но поне желаела да внуши на своето паство да не прибягва до „това крайно и гибелно решение”.

На свой ред проф. В. Трайков, визирайки същото това окръжно изтъква, че Екзархията „далновидно слива в едно вярата, езика и народността”, посочвайки колко важни са те „за бъдещето на нашия народ” и добавя: „Затова подпомагането на вярата за времето и условията в Новия свят представлява първостепенна национална задача” (22).

Изхождайки точно от такива патриотични позиции, Св. Синод на Българската православна църква (по-нататък: БПЦ) отделя нужното внимание на съобщенията, които постъпват от Цариград. На 12 юни 1907 г. въпросът: кои са най-подходящи да заемат мисионерските длъжности в Америка, се обсъжда обстойно. „Намира се за подходящо” да се предложат: йеромонах Никодим и йеродякон Григорий (първият – учител в българското училище в Букурещ, а вторият – учител в Софийската духовна семинария). Синодът гласува да им се даде заплата от 5000 лв. и да се помоли Министерството на вероизповеданията „да отпусне потребната сума за изпращане на български свещеници мисионери” (курсивът мой – Г. Г), за закупуване и транспортиране на „национално патриотична и религиозна литература” (23).

Необходимите постъпки са направени и на 27.XII.1907 г. Министерският съвет излиза с постановление № 113, в което се разпорежда да се отпуснат 10 000 лв. „от кредита за извънредни разноски по бюджета” за двамата свещеници, които изпраща в Америка за удовлетворяване „на религиозните нужди на преселившите се там българи”.

Св. Синод е удовлетворен, но тъй като Никодим и Григорий не се съгласяват (последният постъпва на служба в Скопие, а другият директно отказва) се провежда ново заседание, за обсъждане на подходящи кандидатури на 13 март 1908 г. Като взема предвид, че трябва да се побърза с изпращането на свещеници „за духовно сгрупиране и непосредствено единение на преселниците българи в Америка с родината” (курс. мой – Г. Г), Синодът решава: „Вместо тях (отказалите се – бел. авт.) назначава за свещенослужители в Америка благоговейнаго свещеника Христо Карабашев, енорийски свещенослужител в гр. Враца, свършил Теологическия факултет в Черновиц и преподобнаго йеродякона Теофилакта, свършил Богословското училище в София” (24). Понеже новата длъжност на последния налагала да бъде „в свещеническо звание”; се решава той да бъде ръкоположен „в йеромонашески чин преди заминаването му” (25).

Отпътуването на двамата излишно се забавя, защото МВнРИз отказва да финансира начинанието, поради липса на средства в бюджета и Св. Синод се принуждава да посегне на фонда „икономии за свещениците” и отпуска на Карабашев като семеен 1280 лв. заплата, а на Теофилакт – 640 лв. Успява да мобилизира средства и за купуването на богослужебни книги, сосуда за черквите в Америка, сума за два антиминса (26).

Двамата свещенослужители са назначени „считано от първий майя” 1908 г. като „в йерархическо отношение са приравнени на свещеници семинаристи в окръжен град. „Най-после към края на май те потеглят за Америка. Преди да отпътуват получават подробни напътствия не само от висшият клир на БПЦ, но и от МВнРИз. Теофилакт прави и едно доста загадъчно посещение във Военното министерство, където разговаря с генерал Данаил Николаев. Инструкциите, които получава, са вероятно свързани повече с неговата минала дейност на национал революционер в Македония и се отнасят до подтикване на българската емиграция в Америка към сформиране на политически организации, които да помагат за освобождаването на този край от отечеството (27).

Докато в София се точат безкрайни приготовления по заминаването на двамата мисионери, българите от Медисън и Гранит сити не само че вече били образували свои църковни общини, но пристъпват и към изграждането на православни храмове.

Документиран е фактът, че отново както в създаването на религиозна община, така и постройката на черква, гражданите на Медисън започват първи. След като пристигат в Америка през месец юни 1908 г. свещеник Христо Карабашев и йеромонах Теофилакт започват да изпращат редовни доклади до Св. Синод. Последният в един от първите си рапорти изрично отбелязва: „Идеята за свой православен храм съществува в Гранит сити още от 1907 г., ала неуспеха на ония в Медисън охладила и тия в Гранит сити, обаче, когато се узнало, че настоятелството на строящата се в Мадисон църква се отказало да продължава нейното градение, въпросът за църква в Гранит сити наново изпъкнал”(28). На свой ред, свещеник Карабашев още в първия си доклад (20 септ. 1908 г.) съобщава: „Поченатата българска църква е доизкарана до покрива и са похарчени 10 000 долари” (29).

В друго свое съобщение Карабашев уточнява, че когато пристигнали, йеромонах Теофиакт се установил в Гранит сити, а той „по негово желание в Мадисон, за да се погрижи за изкарване на постройката” (30).

Изглежда, че от 1907 г. в Гранит сити и Медисън е имало вече две отделни църковни общини. Причината за оформянето им не би трябвало да се търси в някакво недоволство от дейността на Никола Алабаков, а в това, че вече престояли да се осъществяват съвсем конкретни местни проекти – изграждане на черкви и в двата града.

Свещеник Карабашев дава изключително точни и подробни сведения за развоя на събитията в Медисън. След като между българите „се породила мисълта да си построят църква” (1907 г.) те се събират и избират настоятелство, което да ръководи градежа. Това, второ по ред настоятелство, има следния състав: председател Съби Н. Варнев, касиер Наум Лазаров, и членове Пеньо Пенев и Гельо Шекров. Карабашев уточнява, че Наум Лазаров „27-годишен, роден в с. Дъмбени, Костурско, българин, православен”.

Настоятелството „пуска две книги, заверени между българите, за волни пожертвувания” и се отдава на работа, купува място за бъдещата черква на кредит, оценено за 1600 долара. Внася само 150 долара, останалите се ангажира да изплати по 30 долара на месец с 6 % лихва. Намира и американска строителна компания, която да даде и необходимите строителни материали на кредит. „Обаче – пише Карабашев, – още в началото настоятелството се скарало за големината на църквата”. Председателят Варнев заедно с двама от членовете настояват тя да бъде малка и скромна, а касиерът Наум Лазаров искал голяма църква.

Разногласия се появяват и по това как да се наименува черквата. Карабашев уточнява: „Българите из Княжеството предлагали да се пише в документа „Българска Православна църква”, а ония от Македония... „Българска Македонска църква”. Партията на Наум Лазаров настоявала и неговото име да бъде добавено в документите по регистрацията, и на табелата пред входа. Свещеникът добавя, че „и двете страни имат мотиви” (31).

Тук му е мястото да отбележа, че Наум Лазаров бил един от най-заможните граждани на Медисън с решаващ глас в общинските дела. Той притежавал първата и най-голяма българска бакалница в града. Съответно, на такива богати търговци се разчитало да помогнат най-главно за построяване на черква (32). За жалост, той се гърчеел, защото запазил фамилията си Лазарос и както съобщава Карабашев, след като общинарите се изпокарват окончателно, обявява, че е загубил едната от касовите книги с даренията и започва преговори с гръцката община в Сент Луис „а също и с презвитерианския проповедник в Медисън за предаване новостроящата се църква в тяхно владение” (33).

Споменатата опасност разтревожва българския свещеник и тази част от колонията, която стои на здрави патриотични позиции. Това се дължи на обстоятелството, че паралелно с усилията за изграждане на православните общини в този район (Медисън и Гранит сити) се появяват и първите български евангелски мисионери. Там през 1907 г. се установява пастор Цвятко С. Багрянов със съпругата си Невена. Той оглавява протестантската общност. През 1910 г. към нея се причисляват още пастор Димитър Градинаров, съпругата му Севастица (Светослава) Градинарова и синът му Веселин Градинаров, заселили се в близкия Сент Луис (34).

Йеромонах Теофилакт обаче не е склонен да драматизира нещата. В един от най-обстойните си доклади до Св. Синод (октомври 1909 г.) той отделя доста място на протестантската пропаганда сред българите, но отбелязва, че тя по това време все още не била постигнала някакви забележителни успехи. Всичко на всичко „засега” (края на 1909 г.) в интересуващия ни район имало „само двама” протестантски мисионери: в Медисън и Гранит сити, Илиноис. Един се подвизавал сред българите в Торонто и една жена мисионерка в Рочестър, щата Ню Йорк. „Успех имал само тоя в Торонто” – пише Теофилакт. Когато миналата година (1908) посетил споменатия град, „имало само двама души протестанти, а сега числото им нараснало на 15” (35).

В крайна сметка българската черква в Медисън не била продадена на гърците, нито на протестантите, но градежът спрял.

Това изглежда подтикнало българите в Гранит сити към благородно съревнование. Йеромонах Теофилакт отбелязва, че научавайки за раздорите и неуспехите в Медисън, те наново се захванали с изграждането на свой храм, още повече, че начело на акцията застава дейното Българо-македонско дружество „Надежда”. Още във второто си писмо до Синода (22.IX.1908 г.) йеромонах. Теофилакт съобщава, че една от първите му работи била да образува споменатата национална патриотична организация.

От депешите до Екзархията научаваме, че гражданите на Гранит сити имат купено място и са взели решение храмът да се нарича „Св. св. Кирил и Методий”. „Нуждата от храм – пише йеромонах Теофилакт – чувстват всички – на брой около 1700 души българи в Гранит сити”. Това го вдъхновява и той решава да използва „благоприятното настроение”. Започва да агитира между българите за построяване на черква. На 1.1.1909 г. събира почти цялата колония и „с музика, с тържествена процесия се отправят на р. Мисисипи да отпразнуват празника Богоявление по нашенски”. Тук „при общо въодушевление” свещеникът произнася „реч” (изразът негов – бел. Г. Г), в която „набляга” на обстоятелството, че радостта на всички щяла да бъде още по-голяма, ако и да бяха имали свой храм”. И тогава всички извикват: „Ще имаме!”. От 7-ми до 30-ти януари 1909 г. той посещава домовете на всички българи в Гранит сити, за да затвърди вече изказаното желание, а на 30-ти януари ги събира „на самото място, дето щяла да бъде построена църквата” и там се взема окончателното решение. Избира се и настоятелство, което да събира помощи. В „кратко време” се набира сума от 1600 долара (равна на 8000 лв.). „За насърчение на пожертвователите” имената им се поместват в „Народен глас” – вестникът, който от 1907 г. излиза в Гранит сити, но се разпространява и в най-отдалечените български колонии.

В доклада на Теофилакт е описан и планът на бъдещия храм, с чието изграждане се заел американецът Грейдър. Той трябвало да бъде дълъг 15 м, широк (при притвора) 7.50 м, а в средата – 13 м. Явно става дума за кръстокуполна еднокорабна базилика, след като в средата ширината е почти двойна. Архитектът предприемач се ангажирал да построи черквата срещу 3000 долара (или 15 600 лв.).

На 8 март 1909 г. бива положен основният камък. „В това дело – изрично отбелязва Теофилакт – не малко помогнал българският търговец в Гранит сити Мишо хаджи Мицев и целият български печат, с изключение на социалистическия „Работнически новини” в Чикаго”. Самият той напечатва един „Апел към всички българи в Америка за доброволни пожертвования”. В резултат на това постъпват 1500 лв. Те обаче не стигат за да се довърши черквата и йеромонах Теофилакт тръгва на обиколка по българските колонии. Връща се с нови 4000 лв. дарения. Така остават да се издължат само 5200 лв. Той решава бързо и този проблем – ипотекира черквата за 1 година.

След обиколката си (8 юни – 12 юли) Теофилакт вече говори, че храмът е завършен и „освещаването щяло да стане от руския архиепископ Платон, ако Синодът разреши” (36). От София отговарят: „За да може да се почне по-бързо отслужването в Гранит сити, Св. Синод реши да се помоли Платон да освети църквата... и да не лишава от своите отчески грижи и наставления както самите наши свещеници, така и православните българи”.

Тържествената литургия по освещаването се извършва на 14 септември 1909 г. от отец Хр. Карабашев – „предназначен за свещеник в Мадисон, с участието на йеромонах Теофилакт, избран за уредник при първата българска православна църква в Америка” (37).

Започната след тази в Медисън, черквата „Св. св. Кирил и Методий” е първият завършен и осветен православен храм на българите в Америка. Неговото съграждане е дело на цялата емиграция, на свещениците мисионери, изпратени от Св. Синод в София, и появата му става възможна не без участието на Българската Екзархия в Цариград. До ден днешен тя е гордост за нашите сънародници зад океана. Надяваме се цялата ни нация да научи за нея и да подпомогне нейното дълголетие.

***

Още след пристигането в Медисън отец Карабашев насочва всичките си усилия за помиряване на враждуващите групировки, привидно числящи се към една и съща църковна община.

Тъй като противоречията били почти неразрешими, а и касиерът на старото настоятелство Наум Лазаров обявил, че е изгубил едната от книгите със записаните дарения, местните българи с помощта на Карабашев избират ново управително тяло на общината. Средствата не стигали и колонията се обръща за помощ към Синода, МВнРИз, към Екзархията. Отговорите явно са били обезсърчителни, защото свещ. Карабашев пише в края на 1908 г. до своето началство в София: „Не зная. Моето мнение е, че църквата няма да се свърши. Необходими са минимум 2000 долари. Народът няма пари”. Относно това, че не само немотията е причина за забавянето на строежа той пише: „Другият враг е индеференцията”. На два пъти той и новите общинари се обръщат към американските българи за помощ чрез вестниците и чрез събрания, на които колонистите биват призовавани към дарителство. Но „отзвукът е слаб” – пише Карабашев. Синодалните архиереи, разискващи неговия доклад, са поставили резолюция (вертикално на листа): „Дългът е много голям: 9076 долари и 35 сенти. Настоятелството не знае какво да прави” (38).

Очаквайки да се доизкара голямата черква, свещеник Карабашев решава да не бездейства и на първо време започва да служи в руската православна „у Мадисон църквица”, която местният руски мисионер му „отстъпил”, понеже последният се пренесъл в „друг един близък градец”. Започва да мисли и по въпроса дали не е възможно да изгради със собствени сили един по-скромен български храм, евентуално „дъсчен параклис” (39).

***

Докато в Гранит сити се провеждали тържествата по освещаване на тамошната черква, българите в Стилтьн, Пенсилвания, полагат основния камък на свой православен храм (5 септември 1909 г.).

Още по време на обиколката си (юни – юли) йеромонах Теофилакт констатирал, че в този град българската колония е доста голяма – възлизала на около 400 души предимно от гр. Прилеп, Македония (включително – 15 семейства). Посочва го като средище, в което би трябвало да се изгради поредната българска черква и да се изпрати свещеник, като нарежда Стилтьн на второ място по значение след Торонто, където българите били над хиляда души (в доклада му не става дума за района на Медисън, Гранит сити и Сент Луис, където българите били значително повече и вече напредвали в църковното дело).

При това свое първо посещение в Стилтьн йеромонах Теофилакт, отчитайки добрите предпоставки, голям брой колонисти, силно развито национално религиозно чувство сред македонските българи и наличие на интелигенция, предлага да се пристъпи към конкретни действия – създаване на църковна община, избиране на настоятелство, което да се погрижи за построяване на българска черква.

Ето какво разказва в своите спомени Коле Илиев от град Прилеп – дългогодишен клисар и член на стилтънското черковно настоятелство, който активно помагал на свещеника, за да осъществи своите намерения: „Първата среща йеромонах Теофилакт свика в къщата, където и аз живеех. Избраха ме да събирам волни дарения за построяване на храм. Аз съм неграмотен, обаче се ползувах с голямо доверие помежду нашите хора. Взех една голяма кърпа, завързах четирите й краища и тръгнах от човек на човек. Всички с радост пускаха пари в кърпата. Разписки не получаваха, защото немаше кой да им издава, пък нито търсеха. Щедростта и доверието беха удивителни. В скоро време събрах нужната сума и построихме храма” (40).

След освещаването на черквата в Гранит сити йеромонах Теофилакт по силното настояване на българите от гр. Стилтьн отново се връща при тях. От там изпраща доклад до Св. Синод, че православната църква „била вече започната”. Мястото било купено за 700 долара. Сключен бил и договор с един американски предприемач. Информира, че „щяла да бъде готова в средата на януари 1910 г.”.

На Теофилакт направило силно „впечатление обстоятелството, че местните православни българи били активно подпомагани в своите начинания и особено при строежа на своя черква от американския епископ Дарлингтън от съседния голям град Харисбърг. Той присъствал на церемонията по полагането на основния камък на православния храм „с трима свои дякони в пълно облачение” (тържествени одежди). Духовникът – добавя той, „бил привърженик на идеята за съединението на църквите. Близък приятел на руския архиепископ Платон в Ню Йорк.” В писмото от Стилтън, йеромонах Теофилакт моли Св. Синод като разглежда въпроса в кой град да се изпрати „един от двамата” (той или Карабашев) „да се има пред вид, че „в Стилтън има вече православен български храм”. Ако отец Карабашев не иска „той бил съгласен да се премести в Стилтън, толкова повече, че църквата в Гранит сити до края на месец декемврий щяла да бъде изплатена”. Теофилакт отправя и следното внушение: свещеникът, който се изпрати в Стилтън,  „можел да живее по няколко месеца през лятото в Торонто”(41).

Почти по същото време Св. Синод получава и „Молба на българите от Стилтън, Харисбург (23 септ. 1909)”, в която те настояват да им се изпрати един от двамата български свещеници. В града – пишат те – „били сгрупирани повече от 500 българи. В околните градове също имало българи”. В прошението се разяснява, че тамошната колония вече си е избрала настоятелство, „което да се грижи за построяването на църква, каквато се надяват да имат до края на годината” (42).

Св. Синод откликва на молбата и, повлиян от внушенията на йеромонах Теофилакт, решава: „Занапред градовете Гранит сити и Мадисон като близки да се завеждат от Карабашев, а Теофилакт да отиде в Стилтон, гдето има вече направена българска църква”; с условието „от там той ще наглежда град Торонто, Канада”. „Възлага му още да вземе и един кат от църковните одежди”, а също така – да събере сведения за град Портланд, проучвайки „заслужава ли да се изпрати там особен свещеник, или не” (43).

В средата на октомври йеромонах Теофилакт се връща за малко в Гранит сити, за да довърши някои неотложни работи. Изработва заедно с черковното настоятелство един „Проектоустав на Българската църква „Св. св. Кирил и Методий” и го изпраща за утвърждаване в София. Св. Синод, намирайки, че документът е издържан напълно „в духа на Екзархийския устав” и като го одобрява напълно, предлага на Министерството на външните работи и вероизповеданията да го „легализира” чрез американския посланик в Букурещ, след което да го върне на общината в Гранит сити. Свършил и тази полезна работа в края на годината Теофилакт се установява в гр. Стилтън (44).

Тъй като тамошната българска черква все още се строи, всичките му усилия се насочват към нейното скорошно завършване. Опирайки се на помощта на сговорната българска колония, състояща се от работливи и религиозни прилепчани, в скоро време той успява да събере средства за изплащането й. По негово настояване Св. Синод се обръща към църковното дружество „Св. св. Кирил и Методий” с молба да отпусне „2-3 хиляди лева” от своите фондове „за доизкарване на българската църква в Стилтън”. В писмото до дружеството изрично се пояснява, че там „има повече от 1000 души православни българи от България и Македония”, подчертавайки по този начин, че такава голяма колония заслужава да има собствен храм (45).

Синодът явно преднамерено преувеличава броя на българите, защото, отсядайки в града, Теофилакт прави подробни проучвания и в третия си, много обстоен „отчет”, съдържащ цели 7 раздела, посвещава цялата втора част на „Църковния въпрос в гр. Стилтън”. Там той отбелязва, че „засега живеят 350 българи – изключително от град Прилеп и околностите му” (46). Те не били зле материално,, градът се очертавал като голям индустриален център, включващ се в динамично развиващата се област около столицата на щата Пенсилвания град Харисбърг. Повечето от българите работели във фабриките на „Бетлеем Стийл Корпорейшън” (47). В общинските работи освен вече споменатият Коле Илиев активно участвали още видни личности като Иван Дундов, Ацко Минев, Лазар Тошев, Алексо Кормушев, Васил Иванов Дундов, Йордан Станков, Иван Китанов, Никола Паймаков, Илия Тутев и др. Сред колонистите – пише Теофилакт – били образувани вече и около „30 семейства”. Постоянното споменаване във всички доклади за броя на семействата явно се е разглеждало от Св.Синод като важна предпоставка за последващо изграждане на църковна община и храм.

В началото на 1910 г. бива избрано ново настоятелство, още по-активно от предишното. Събират се и редовно се изплащат на предприемача, който строял черквата, парични вноски. Йеромонах Теофилакт с радост съобщава, че „църквата била завършена през месец март 1910 г.” и „костувала около 4800 долари” (48). Осветена е по най-тържествен начин в присъствие на руски и американски духовници, както и много българи от съседните колонии.

Разбира се, честта да отслужи първата литургия се пада на йеромонах Теофилакт и то върху светия Антиминс, подарен на черквата „Св. Благовещение” от Българската Екзархия в Цариград. В спомените си протойерей Михаил Рачко, свещеник в храма през 1978 г. отбелязва: „70 години тази енория е духовно свързана със Св. Синод. Що се касае до историческата истина, то в 1909 г. Негово Блаженство екзарх Йосиф, бивш предстоятел на Св. Синод, – блажена му памет! – благослови, надписа и изпрати светия Антиминс, положен на светия престол”. И добавя: „Аз, отец Михаил, недостойният Божи служител, служих върху него божествена литургия повече от 13 години” (49).

Трябва да се отбележи, че както в споменатия цитат, така и в много други публикации, се смесват годината на полагането на основния камък, която е 1909, и датата на окончателното завършване и освещаване на храма – март 1910 г. (50).

Внимателното вглеждане във фактите породи и естествения въпрос: коя всъщност е втората българска черква в Америка; дали (както мнозина сочат) тази в Стилтън, или „Св. Троица” в Медисън?

Както документално бе посочено, първата българска църковна община се заражда в Медисън; там започва и градежът на първата черква, но впоследствие раздори и липса на средства забавят нейното завършване.

В един от своите доклади до Св. Синод, в който отец Карабашев отчита периода от 1 май 1910 г. до края на годината, се казва, че „за да противодействува на антирелигиозна пропаганда в Медисон”, той направил на своя отговорност една църквица в тоя град, понеже за откупуването на недоизкараната стара църква не могли да се съберат никакви помощи. Тая „църквица” се наричала „Св. Троица” и „щяла да бъде записана на името на Св. Синод, след като се изплати дългът й от 2000 долари” (51). В друг отчет (за последните четири месеца на 1909 г. и първото четиримесечие на 1910 г.) той отбелязва, че черквата, която била започната, има голям дълг и че поредните настоятели (избрани на 9 май 1910 г.) взели решение да откупят църквата и да я доизкарат”. Освен това той пише, че редовно извършвал религиозни треби в черквата, грижел се за паството, напътствал ги с нравствени проповеди и пр. И най-знаменателният факт: „През първото четиримесечие на настоящата година (т.е. 1910 г.)” му се прибавила и черквата в Гранит сити (52).

Анализът на двата доклада показва, че към 9 май 1910 г. в Медисън е имало вече една черква и то именно тази, която Карабашев „направил на своя глава”. Малка по размери („църквица”) тя вече функционира през първите четири месеца на 1910 г., защото по това време се прибавят грижите за черквата в Гранит сити, от където Теофилакт отпътува след  нейното освещаване (септ. 1909 г.)

Така че може да се каже, ако не по-рано от тази в Стилтън, то поне паралелно с нея е изградена и започва да действа малка черква в Медисън – „Св. Троица”, създадена от свещеник Карабашев. Друг въпрос е, че по-големият храм, започнат преди всички други, все още не бил изплатен и официално осветен. Не случайно в някои исторически текстове се срещат твърдения: като следното: „Енорийската църква „Св. Троица” в Медисън (Илинойc) е първата и най-старата българска източноправославна църква в Америка” (53) и още: построена била през 1910 г.

След като остава сам, свещеник Карабашев съобщава на Св. Синод, че му предстои да обслужва неимоверно нараснала енория, включваща освен Медисън, още Сент Луис, Гранит сити и Ийст Сент Луис, в които имало около 3000 българи. Той моли духовното си началство да помисли за изпращане на поне още един свещеник в споменатия район. Съобщава, че в Медисън от известно време живее дякон Доситей Дончев от Преображенския манастир, който ако не е „под запрещение” би могъл да поеме функциите на негов помощник. Синодалните отци му отговарят, че ще се обърнат по този въпрос към Търновската митрополия.

Скоро след това с писмо № 5076 от 1910 г. последната отговаря на Синода, че Д. Дон­чев „не бил под запрещение” и може да му се даде възможност да работи за благото на църквата „въпреки че заминал за Америка без да съобщи за това”.

На свой ред ръководството в София информира Карабашев, че „ако диякон Доситей се държи изправно и води живот, какъвто подобава на духовното му звание, разрешава му се да служи „ (54).

Така към двамата български мисионери на попрището по изграждане народно-църковното дело на емиграцията се включва трети свещенослужител – дякон Д. Дончев от Търново, един факт, който не се споменава в нито една публикация, засягаща интересуващата ни тема.

* * *

Йеромонах Теофилакт остава в Стилтън само няколко месеца, докато се завърши и освети черквата. На 21 август 1910 г. той отново тръгва за Торонто. Една от причините за краткия му престой са появили се „недоразумения” с новото настоятелство в града. В един от докладите си той споменава и за „противодействието, което срещал от колонистите”. Писмо на черковния настоятел Иван Дундов от Стилтън (20 декември 1910 г.) хвърля светлина върху характера на споменатите „недоразумения”. Той се оплаква на Св. Синод в София, че йеромонах Теофилакт „постоянно отсъствувал от града”, „отказвал да служи”, и по този начин дразнел настоятелството; „обличал се и се държал не както подобава” на свещеник; Дундов съобщава, че „не се ползвал с доверието на енориашите си”. В поредно писмо (от 11 февр. 1911 г.) настоятелството на черквата „Св. Благовещение” отново отправя жалба до Св. Синод от държанието на Теофилакт, с което ставал „досаден” на паството си. И за да внушат на Синода, че не може повече да бездейства и трябва да изпрати свещеник, който да остане постоянно в града, настоятелите молят за разрешение „да се отнасят за всичко до Екзархията в Цариград, защото повечето от енориашите били от Македония”. Последното, разбира се, било тактически ход, а не признак на някакъв „сепаратизъм”, защото още в следващото си писмо (от 4 май 1911 г.) прилепчаните от Стилтън молят да им се изпратят „българското знаме и ликът на Негово Величество Царя” (Фердинанд – бел. м. Г. Г). В него те съобщават, че след заминаването на Теофилакт за Торонто „помолили йеромонах Йоан Шамия” – руски духовник от Ню Йорк да „им отслужва временно, докато им се изпрати български свещеник” (55).

Споменатите искания (българско знаме, портрет на българския цар, български свещеник) ясно показват какво е било националното самосъзнание на македонските изселници в Америка. Те са документ с непреходна историческа стойност. Тук е мястото да добавя, че всички писма и документи на българо-македонските черковни общини (учредителни актове, протоколи от заседания на настоятелствата, устави, правилници, апели, обявления, надписи над входовете на храмовете и на печатите) са написани на чист български език. Разбира се, в периода преди да започнат използването на английския език.

Йеромонах Теофилакт, който допринесъл толкова много за напредък на църковно-народностните дела в трите упоменати града, също започва да губи търпение. С горчивина той донася на своето началство в София, че „напускал град Стилтън, понеже се убедил, че стоенето му в тоя град било безполезно, когато напротив другаде му се откривало широко поле за работа”. Това „друго” място, явно е град Торонто, който Теофилакт посетил още по време на първата си обиколка из колониите и преценил като средище на религиозно осъзнати и родолюбиви българи.

Преди да отпътува обаче, той предприема действия за уреждане на противоречията с местните общинари по най-бързия и миролюбив начин. Успява да придума настоятелството, че ако то така силно желае да има нов, постоянен свещеник, трябва да направи съответното от своя страна – да поеме неговата издръжка. Първенците в Стилтън се съгласили с това негово предложение и решили да отпуснат от черковната каса 40 долара за заплата на бъдещия свещеник, включително и разходите за квартира, отопление и осветление.

Дори след напускането на града йеромонах Теофилакт продължава да мисли за проблемите на стилтънските българи и на 2 юни 1911 г. пише до Св. Синод, че там „непремен­но трябва да се изпрати за свещеник монашествующе лице, на което към 40-те долара, които ще му плаща стилтънското църковно настоятелство, Св. Синод трябва да добави поне още 20 долара”. Според него – изпратеното „лице” трябвало да бъде поне „със средно образование”) (56).

Силно желание да се задоволят по-бързо духовните нужди на българите в споменатия град проявява и екзарх Йосиф. В писмо от 22 март 1911 г. до Синода той съобщава, че църковната община в Стилтън „с ред заявления молила Екзархията и Пелагонийската метрополия (57) да се изпрати енорийски свещеник за новопостроената църква в този град”. От София му отговарят, че „има на разположение духовно лице”, което да се „изпроводи”, но преди това ще се опитат да уредят въпроса със заплащането на свещеника чрез българското правителство (58).

През май 1911 г. Синодът излиза с резолюция: „Намира за необходимо да съобщи на Министерството на вероизповеданията, че в Северна Америка има 35 – 40 000 българи” и „да се настои да се отпусне още една сума от 2400 лв., за да може да се изпрати един свещеник и в гр. Стилтън”. Като уточнява, че в града „има 800-900 души българи” Синодът информира министерството, че те „обещавали да дават половината от сумата”, необходима за неговата издръжка. В същата резолюция се препоръчва „да се изпрати йеромонах Инокентий, досегашен ректор на свещеническото училище в Бачковския манастир”. Информирани за това решение, българите в Стилтън отправят на 31 август 1911 г. благодарствено писмо до Св. Синод. Те подчертават, че грижите на църковния клир ги „трогвали” и след пристигането на Инокентий няма да им се налага повече да се унижават пред сръбския свещеник, към когото се обръщали по принуда при раждания и погребения. От същото писмо проличава, че „недоразуменията” с Теофилакт били напълно изгладени. На Кръстовден (септември 1911) той отново бил между тях и с радост провел тържественото богослужение, като осъществил и „некои треби” от ежедневния живот (59).

* * *

За първи път йеромонах Теофилакт посещава Торонто през 1908 г, непосредствено след своето пристигане в Америка. Тогава най-силно впечатление му прави фактът, че протестантската пропаганда се опитва да завладее умовете и душите на сънародниците му. За негова радост само двама души се били поддали на нейните примамки (60).

На следващата година той прави голяма обиколка, стараейки се да обхване всички по-значими средища на български изселници. За 35 дена (8 юни – 12 юли 1909 г.) Теофилакт пропътувал 5500 км и посетил 12 града. Докладът за тази проучвателна мисия той започва с Торонто, където според него „имало най-много българи” – „повече от 2000 души”. Разказва, че „навсякъде българите били поставени добре” в обществото. В някои от градовете; като Торонто, имали „свои читалища и спомагателни дружества”.

Явно българският мисионер добре си върши работата, защото малко след него специално избраната комисия по преброяването на торонтските колонисти дава съвсем близка цифра. В публикувания от нея доклад се отбелязва, че към 1 октомври 1910 г. в града живеят 1090 български емиГранити, произхождащи от Костурско, Македония – 514 души; от Леринско – 332; от Охридско и Преспанско – 121; от Битолско – 42; от Кайлярско – 32; от Демирхисарско – 15 и от Царство България – 38 души. От тях – 340 бекяри и 754 женени. Вече имало и 8 „фамилиярни”, задомили се тук на место (61).

Местните българи се оплакват на Теофилакт, че „нямало наблизо български свещеник и били принудени да прибягват към сръбски и гръцки свещеници, но те ги третирали не особено добре”.

Що се отнася до посрещането, навсякъде българите се отнесли към него изключително „добре и с радост”. Той от своя страна се постарава да ги насърчи в новото им и трудно поприще на емиГранити. Държи „речи”, в които призовава торонтските българи „да си пазят вярата и народността”, а също извършва и някои от рутинните свещенически треби: „светил вода”; кръстил две деца; направил едно погребение...

Може би най-важното, което Теофилакт отбелязва в доклада си за Торонто, че там „имал публичен диспут с протестантския проповедник”, който работел сред българите в града. За него той пише с пренебрежение: „Той бил някой си Колесников – кръстен руски евреин. Живял няколко години в Пловдив”. Йеромонах Теофилакт обаче не премълчава факта, че протестантския проповедник за една година успял да привлече в неговата вяра още 13 българи и числото им вече било 15 души. И добавя: „Мнозина съчувствали на протестантството”. За да се противодейства на разединението сред колонията, той предлага: да се осъществи „по-тясно сближение на православните свещеници” с местните българи; провеждане на „публични беседи”; откриване на „неделни училища”. Споменава, че имал намерение да открие такова в Гранит сити. По-подробно национално-патриотичната и нравствено-религиозната дейност на Теофилакт ще бъде разгледана в следващия параграф; тук се набляга на организационния му талант – като първостроител на църковните общини и храмове.

Завръщайки се от обиколката в Гранит сити, Теофилакт преосмисля видяното и наученото и на 14 октомври 1909 г. изпраща писмо до Св. Синод, че неговото категорично мнение е, че трябва да се изпрати български свещеник в Торонто, Стилтън и Портланд (62).

Следващата година Теофилакт отново обикаля колониите. Съобщава на Синода, че на 21 август се запътил за Торонто, като „по пътя се отбил в някои градове”. От Торонто „щял да замине за Стилтън” и да изпрати от там по-подробен доклад (63).

През 1910 г. Теофилакт отива в Торонто след специална покана, отправена към него от инициативен комитет, съставен с цел да се образува църковна община и да се построи български храм. Той е сформиран през месец май в къщата на изселниците от с. Неволени, Костурско, от неколцина патриотично настроени емиГранити, сред които са: Апостол Калавазов от гр. Варна, Спас Ангелов, Зографов и др., които същевременно са „членове на Македоно-Одринската организация в Торонто” (64) общо около 20-тина души.

Оказва се, че както тук, така и в Гранит сити, преди да се учреди официално църковна община, се появяват Македоно-Одрински организации. Първата (в Гранит сити); наречена Българо-Македонско дружество „Надежда”;се оглавява директно от Теофилакт (1908 г.), а втората – в Торонто, се изгражда по негово внушение (65).

Комитетът събира средства за пътуването на Теофилакт и за да бъде ефектът от проектираната среща по-значим, към него биват привлечени някои от най-видните представители на колонията, като Кузо Темелков, родом от с. Теолища, Костурско, хаджи Димитър Перов, Христо Кирков от Лерин, Симо Велянов от с. Арменско, Димитър Хаджиев от с. Желево, Григор Стоянов от с. Търсье и десетина други. Главен организатор на тази втора сбирка е Ставри Николов от с. Връбник, наричан в документите “даскалът” (66). Последният бил български учител в Македония, а тук, в Америка, станал първоосновател и на училището в Торонто. На споменатата среща присъства вече и самият Теофилакт.

Йеромонах Теофилакт и инициативният комитет успяват в края на август да съберат над 200 души българи в голямата градска зала „Лейбър темпъл”. Българският мисионер произнася пламенно слово, в което подчертава ролята на родната църква в запазване националното самосъзнание и необходимостта от по-скорошно изграждане на православен храм в Торонто. Теофилакт „пленил душите на присъстващите”, те го слушали „при мъртва тишина, с напрегнато внимание” и „към края – разказва един очевидец, – всичко се изрази в небивал ентусиазъм и здрави чувства на родолюбие” (67). На това събрание се поставя началото на кампания за събиране на средства за построяването на черква, избира се комисия с по един представител от всяко село, която трябвало да осъществи споменатата дейност. С този акт фактически се поставя началото на Македоно-Българската православна община „Св. св. Кирил и Методий” в гр. Торонто.

На 28 септември 1910 г. комисията дава рапорт за набраните средства и за преброяването на емиГранитите. Най-много – 1249 долара, са събрани от Костурско (13 села); 1075.50 долара от Леринско (12 селища, включително Лерин); 158 долара от Кайлярско (4 села) и 109 долара и 40 цента от други селища на Македония – главно от нейната Вардарска част. Единодушно се решава „да се купи място, или готово здание и се съгради храм, който да носи името на двамата Солунски братя”. В обемистия си доклад до Св. Синод, в който описва две обиколки из емиГранитските средища (през 1910 и 1911 г), йеромонах Теофилакт съобщава, че „през първото му отиване в град Торонто (т.е. 1910 г.) „българската колония купила едно двуетажно здание и било решено долният етаж да се приспособи за църква, а горният – за читалище и училище” (68). Сградата се намирала на ъгъла на „Тринити стрийт” и „Истърн авеню” и българската община плаща за нея 5000 долара. Това най-дейно ядро сред емиграцията излиза с апел всеки „който милее за своята вяра и своя народ” да се запише за член на общината и да дава по 3 долара годишно, извън даренията. Избира се и временно управително тяло на църковната община, на което се възлага да набира нови членове, да се грижи за обновяването и „украсяването” на храма, за „благоприличието” сред българската общност, да свиква редовни събрания, въобще „да работи за успеха на Църковно-народното дело” в Торонто. Временната управа се конституира в следния ред: председател – Кузо Темелков, подпредседател – Христо Кръстев, секретар – Георги Арсов, касиер – Томе Вучков и 14 души съветници. Същата насрочва „редовно събрания” на селските делегати за началото на 1911 г.

На 11 март 1911 г. са изработени правилата за избор на настоятелството: това да става на петата неделя на великите пости; да се състои от 7 души; на всеки десет души от едно село се избира по един делегат. Делегатите и настоятелите имат едногодишен мандат и заедно с контролната комисия „дават клетва тържествено пред народа за честно служене”. В съгласие с Екзархийския устав, свещеникът участва в заседанията и за да имат сила протоколите, трябва да бъдат преподписвани от него. Председателят на делегатите е председател и на настоятелството. По въпроси от „духовен каноничен характер” последната дума се пада на българския свещеник. Този протокол, който за щастие е запазен, носи подписите на споменатото вече ръководство на „временната управа” и е преподписан от йеромонах Теофилакт (69).

Временният комитет моли Теофилакт да остане за постоянно като енорийски свещеник. Той приема молбата с благодарност, но съгласува новото си назначение със Св. Синод. Отговорът от София е: „Разрешава му се да остане в Торонто, но с условие: Да наглежда и Стилтън”, докато тамошната черква се сдобие с титуляр (70).

Вторият запазен протокол гласи: „За избиране черковно настоятелство”. В него е отразено, че са присъствали 31 делегати от 20 села. Преди откриването на събранието се провежда „подобающето молебствие към Всемогущаго бога, извършено от отца Теофилакта”. Двадесет души са избрани за настоятели: списъкът се оглавява от А. Калавазов от гр. Варна и продължава с 19 имена на македонски българи, вероятно като знак на уважение към представителя от Царство България. В контролната комисия са избрани: Георги Арсов, Христо Кирков и Димитър Хаджията (71). Измежду себе си новоизбраните назначават на 14 април 1911 г. за председател на настоятелството Никола Макриев, подпредседател Димитър Хаджиев, секретар Стато Трайков, касиер Киро Наумов, „епитрупи” Никола Поплазаров и Мице Михайлов (72).

Един месец след това йеромонах Теофилакт с радост докладва на Св. Синод в София, че българският храм в Торонто най-после „бил осветен на 11 май 1911 г, от Високопреосвещенний Платон, началник на руската мисия в Америка и че това „станало изключително тържествено”. В архиерейската служба участват освен митрополитът, неговият викарий „йеромонах Теофилакт и дяконът му”. Това е и „първата българска литургия, отслужена в Канада” – пише Теофилакт. Той добавя, че вече е взето окончателно решение и „черквата била наречена на Св. св. Кирил и Методий”. Черковните дела се ръководят от настоятелство „под негов прям контрол” – уточнява българският свещеник. За жалост – пише Теофилакт – църквата има дълг от 3890 долари” (73).

На редовното годишно събрание – 2 март 1912 г. – йеромонах Теофилакт е избран официално за председател на настоятелството, който „си запазил правото, дадено му от Екзархийския устав на Българската Православна Църква”. Чест, с която ще бъде удостояван дълги години наред – 1913, 1915, 1916, 1917 и 1920 г. (74).

Отсядайки в Торонто, йеромонах Теофилакт се отдава на упорита дейност по укрепване на религиозно-нравственото и национално-патриотичното съзнание на местните македонски българи. От там на 6 май 1911 г. той пише тревожно писмо до Св. Синод, че протестантската пропаганда настъпва: „В Гранит сити и Медисън имало два случая на совращение (75) между православните българи от страна на протестантите, които били станали по-скоро от корист, отколкото от убеждение”. За жалост – констатира той – в Торонто има наши сънародници, които приемат протестантството и по рационален път. В същия доклад той информира Синода, че местната българска общност се нуждае спешно от книжнина с религиозно-патриотично съдържание и че настоятелите „писали на йеромонах Йоан в Света гора с искане за такива издания”. Те молят братята от Зограф да им се изпратят и най-дребните „книжки” с догматично-полемичен характер. На същата дата Теофилакт и настоятелството на общината изпращат молба до Св. Синод, в която се казва, че „колонистите в Торонто се нуждаят от постоянен свещеник”. Купили за негов дом специална къща, като същевременно било „прието тя да бъде приспособена за параклис и училище”. Този въпрос трябвало да се реши спешно, защото „сред тях успешно работели две протестантски мисии: Баптистска и Презвитерианска” и имало „35 случаи на совращение”. Припомняйки, че в Стилтън има „настроения” срещу него, Теофилакт с удовлетворение констатира, че в Торонто нещата се развиват много добре и там той е „намерил по-широко поле за работа”.

Св. Синод изказва „похвала” за цялостната дейност на Теофилакт, успял да подпомогне организирането на четири църковни общини със свои храмове (76). Когато в края на 1912 г. той се завръща в България, висшият клир на БПЦ го удостоява заслужено с „архимандритско достойнство”.

* * *

Междувременно свещеник Карабашев и медисънското настоятелство успяват с общи усилия да завършат голямата черква, чийто мъчителен градеж продължил от 1907 г. до края на август 1910 г. Св. Синод е информиран, че „новата църква в Мадисон била вече готова”. Това обаче създава и трудности за верующите от двете енории. В писмо от Гранит сити, тамошните настоятели молят да им се изпрати от София „постоянен свещеник”, защото „Карабашев не бил в състояние да служи и в двете църкви”. Освен това те алармират, както всички български общини, че и при тях са се „появили протестантски проповедници”. „Затова те искат за свещеник йеромонах Теофилакт, като се наемат да заплащат половината от заплатата му от църковната каса”. Св. Синод обаче, смятайки, че завръщането на Теофилакт е невъзможно, решава „преди да се произнесе по въпроса да проучи чрез своите двама представители не е ли възможно мадисонският свещеник да завежда и Гранитситската енория и какво е разстоянието помежду тия две градчета” (77).

На 10 март 1911 г. отец Карабашев отговаря, че „един свещеник може да завежда и двете енории” и припомня, че дякон Доситей Дончев има възможност да му помага. „За сега – пише той – служел само в Мадисонската църква, но като наредял работите, ще да служи по ред в двете църкви”.

Уреждането на проблемите изглежда е било свързано главно с известни недоразумения с настоятелите от Гранит сити. Той им предложил по време на неговите посещения в града им „да му определят време за утринно и вечерно богослужение с проповед”. Нотабилите обаче отговарят, че „искат литургия, а не църковни поучения, понеже църквите не били за сказки и проповеди”. Също така му заявяват категорично, че не могат да плащат по 40 долара за свещеник, „защото някои християни се противели на това”. Въпреки всичко Синодът решава „да вмени в грижа” на свещеника „поочередно да отслужва божествена литургия в мадисонската и Гранитситската църкви” (78). Както се спомена вече, Синодът не се противопоставя на това дякон Доситей Дончев да му помага, тъй като се установява, че не е „под запрещение”. По всичко личи обаче, че от София не са успели да осигурят заплата за последния. Всичките документи говорят, че усилията за назначаване на трети свещеник са насочени изцяло към Стилтън.

Така Карабашев и Дончев остават да обслужват енориите в един доста голям район, който обхваща Сент Луис, Гранит сити, Иист Сент Луис и Медисън. От рапорт на Караба­шев (края на 1911 г.) научаваме, че православните българи тук са вече над 2000. Има създадени 45 нови семейства с 35 деца. Задачата им никак не е лесна, защото, както отбелязва Карабашев, срещат противодействие от трийсетина социалисти, които „говорили, че църквата заблуждава работниците, за да ги експлоатира”. Пречки им създава и протестантската пропаганда, която „построила в Мадисон здание за хотел и църква” (79).

Контрамерките от страна на българските мисионери ще разгледаме подробно във втората част на това изследване, а тук само ще добавим, че десетгодишният период от първоначалното изграждане на българските православни общини и храмове (от зараждането на първата в Медисън през 1905 г. до построяването на петата българска черква в Индианаполис – 1915 г.) е най-трудният, най-драматичният от цялостната им деветдесет и шест годишна история. Защото е време на първопроходчество в условията на една не особено гостоприемна среда (в социален смисъл и като природни дадености). Независимо от дружелюбието на американския народ българската православна общност се сблъсква с агресивна верска пропаганда от страна на баптисти, презвитерианци, гръцки и сръбски свещеници.

За чест на българските мисионери и тамошните ни сънародници (най-вече тези от Македония) трябва да отбележим, че те не само успяват да неутрализират споменатите отрицателни фактори, но в по-късните години увенчават своето национално-религиозно дело с истински подвиг – към Българската православна църква започват да преминават хора, принадлежащи в миналото към други деноминации (преди всичко католици-униати), членове на други етнически общности (украинци, словаци, закарпатски руси, сирийци и пр.), както и множество американци, родени и отраснали в Новия свят, нямащи нищо общо в своето родословие с Православието, нито със Славянството.

Бележки:

1.   25-годишен юбилеен алманах на вестник „Народен глас” и българите в Америка (1905-1933 г.). Гранит сити, 1933, с. 129. (по-нататък цит. само: Алманах 1905-1933).

2.   Илия Йовчев е роден през 1850 г. в гр. Сливен. Учил е в Тулча и Одеса преди да постъпи в американския Робърт колеж в Цариград. Вж. Ст. Табаков, Опит за история на град Сливен, О, 1924, II, с. 553.

3.   Вж. материала за едно негово злощастно „приключение” заедно с възрожденеца Ив. Найденов, поместено във в. „Македония”, г. 2, бр. 36 от 5 авг. 1867.

4.   Вж. Напредък, г. ІX, бр. 48, 28 юни 1875; г. X, бр. 50, 12 юли 1875; бр. 51, 19 юли, бр. 62, 4 окт., бр. 64, 18 окт., бр. 65, 25 окт., бр. 79, 31 ян. 1876.

5.   „България в Америка”. В: Напредък, г. X, бр. 69, 22 ноември 1875.

6.   А. Константинов. До Чикаго и назад. – Съчинения, т. I, О, 1970, с. 254-258; по-подробно за наличието на българска интелигенция още през XIX в., виж Г. Генов. Организирано Македоно-Одринско движение в Северна Америка (1899-1905). „Исторически преглед”, 1989, кн. 11, с. 21-36.

7.   Двамата са синове на известния възрожденец свещеник Иван Шумков – отдал целия си живот на национално-освободителните борби и просветата в Македония. Виж Иван Шумков. Патриотически и насърдчителни разкази, С., 1907.

8.   Виж: Работник, г. I, бр. 25, 26 юни 1907 г.

9.   По-подробно: Г. Генов. Цит. съч., с. 21-30.

10. Константин Стефанов е един от най-достойните български интелигенти сред ранната емиграция. Роден е в Банско и е брат на пленената заедно с мис Стоун българска протестантска учителка Катерина Стефанова – Цилка. Завършил е Йейлския университет. Работи активно за спечелване на американски поддръжници за българската национална кауза. След потушаването на Горноджумайското въстание (1912 г.) е хвърлен в турски затвор заради това, че е придружавал Дж. Макдоналд по време на неговата проучвателна мисия в Македония. В по-късни години е избран за професор по филология и почетен член на Американското географско дружество. Секретар на българската организация „Главен Македонски съвет” (1919-1920) в Швейцария. Автор на множество съчинения на историческа и филологическа тема. Пак там, с. 30.

11. Официален представител на ВМОРО за Америка. Там, с. 33.

12. За него по-подробно: О. Добрев, В. Милачков. Алберт Сониксен и отношението му към Д. Груев и националноосвободителното движение в Македония. В „80 години от гибелта на Дамян Груев”, Благоевград, под печат.

13. В алманасите, издавани от в. „Народен глас” се твърди, че колонията в Сент Луис възниква в 1903 г, а другите две в 1904 г. Виж – Алманах 1905-1933, с. 287, 290, 304.

14. Църковно-исторически и архивен институт към Българската Патриаршия (по-нататък: ЦИАИ), ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 70.

15. Алманах 1933, с. 304. Там е отбелязано още и това, че „поради всемирното изложение в 1904 година, в което взе участие и България, там дойдоха доста българи”.

16. Български новини, г. I, бр. 19, 5 дек. 1905. В този богат на информация брой се съобщава и за появата на ново македоно-одринско благотворително дружество „Тома Давидов” в гр. Стилтън, Пенсилвания.

17. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 22 а, л. 74-75.

18. Пак там, оп. 1, а.е. 26, л. 10.

19. Там, а.е. 26, л. 78.

20. По времето, когато Никола Алабаков развива интензивна обществена дейност за напредъка на българите в Америка, неговият брат Ив. Алабака участва в Илинденското въстание (Крушовската република) и после в известното сражение при с. Градище, Кумановско (4.111.1905 г.) и загива в бой с турците през 1907 г. Никола Алабаков има син и двама внуци, всичките родени в Гранит сити. Виж „Македонски алманах”, Индианаполис, 1940, с. 128, 132, 171, 273, 352; „Македонска трибуна” г. IX, бр. 454, 31 окт. 1935.

21. БИА-НБКМ, ф. 14, оп. 2, а.е. 2061, л. 63. Цит. по Воин Божинов. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия 1878-1913, С., 1982, с. 228.

22. В. Трайков. История на българската емиграция..., с. 188.

23. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 22 а, л. 75.

24. Пак там, оп. 1, а.е. 23, л. 19.

25. ЦДИА, ф. 791, оп. 1, а.е. 201, л. 68.

26. Антиминсът представлява свещена (обикновено копринена) обрядна плащеница, върху която е изобразено погребението на Господа – Иисус Христос. Използва се по време на литургиите за освещаването на нови черкви и светите дарове.

27. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 23, л. 64-65; ЦДИА, ф. Константин Попатанасов (необработен), Писмо на К. П. до йеромонах Теофилакт. В това писмо българският консул в Ню Йорк моли д-р Малин (йер. Теофилакт): „Можете ли да ми изпратите отделно сега сведения за Инструкциите, които получихте от генерал Николаев при идването Ви в Америка”. Документът е изключително ценен, защото разкрива и един друг важен факт. Йеромонах Теофилакт си е водил бележки-спомени. За жалост въпреки десетгодишните ми усилия не успях да попадна на мемоарите (включително и по време на пребиваването ми в САЩ и Канада 1990-1991 г.).

28. Пак там, а.е. 24, л. 128.

29. Там, а.е. 23, л. 156.

30. От всички налични данни личи, че застъпваната от някои автори теза за йерархическа субординация между двамата, не е вярна. Теофилакт не е „глава” на Българската мисия, а той и Карабашев са с еднакъв ранг и по свое желание са си разпределили двете енории, като в дейността си са били ръководени пряко от Св. Синод. – ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 69. Както се спомена вече, първоначално дори Теофилакт е бил с по-нисш духовен сан.

31. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 23, л. 156-157; а.е. 24, л. 67-69 (доклади до Св. Синод от 1908 и 1909 г.).

32. Алманах-1933, с. 290. Брат му – Д. Лазаров притежавал „дрехарница” и „доста недвижими имоти”.

33. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 23, л. 156.

34. Алманах/1933, с. 304.

35. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 130.

36. Пак там, оп. 1, а.е. 23, л. 158; а.е. 24, л. 128-130.

37. Алманах 1933, с. 353; Македонски алманах 1940, с. 290; ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 243, л. 137. Черквата се намирала в българския квартал „Линкълн плейс” на ул. „Мейпъл”, № 1743. По-късно е продадена. Новата черква „Св. св. Кирил и Методий” се намира на „Мервил роуд” № 4770.

38. ЦИАИ, ф. 2, ОП. 1, а.е. 24, л. 69.

39. Пак там, on. 1, а.е. 23, л. 156.

40. Архив на Македонските политически организации (АМПО), форт Уейн, Индиана, Сб. 2 (Документи от и за българо-македонските православни черкви и взаимоотношенията им със Св. Синод в София), оп. 1, а.е. 3, л. 2.

41. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 136. Американският пастор Т. Дж. Ласи, също така отбелязва, че основният камък на православната черква в Стилтън бил положен на 5 септ. 1909 г. и на церемонията присъствал американския епископ на Харисбърг. Виж подробно: Т. J. Lacey. Bulgarians in America. – In: Living Church, Vol. 48, 23 November, 1912. Там има данни за трайния интерес на епископа към тази българска колония и съвсем точно цитиране на надписа при входа: „Българска църква „Св. Благовещение”.

42. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 137.

43. Пак там, л. 138.

44.Пак там, л. 144. Писмо на Теофилакт от 14 окт. 1909 г.

45. Пак там, л. 138.

46. Пак там, ф. 2, оп. 1, а.е. 26, л. 181.

47. Виж Алманах..., 1923-1924, с. 128.

48. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 26, л. 181.

49. Протодякон Васил Ст. Велянов. Патриаршеско благословение на Акронска и Нюйоркска епархии, О, 1981, с. 109.

50. Освен историко-пътеписната книга на В. Велянов виж още Алманах на в-к „Народен глас”: 1908-1933, с. 354; Алманах..., 1923-1924, с. 109; Македонски алманах 1940, с. 291, и др. Съответно в по-новите изследвания, базирайки се на споменатите алманаси, авторите допущат същата грешка. Виж напр. К. Гърдев. Македонските патриотически организации в Канада..., с. 121; В.Трайков. История на българската емиграция..., с. 190; Тр. Митев въобще пък не посочва годината, в която е доизградена и осветена стилтънската черква. Позовавайки се на алманаха за 1908-1933, само споменава, че била построена с „доброволни дарения на емиграцията”. Тр. Митев. Българската емиграция в Америка..., с. 289, с. 472,

51. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 26, л. 10.

52. Пак там, а.е. 25, л. 96-97. Докладьт е с входящ номер в Св. Синод 3458 от 9 юни 1910 г.

53. Протодякон В. Велянов. Цит. съч., с. 57

54. ЦИАИ ф. 2, оп. 1, а.е. 25, л. 96-97, 147. Трябвало само още едно условие да се изпълни. Карабашев предлага Св. Синод да разреши „йеродякон Доситей да бъде ръкоположен в йеромонашески чин от руския архиепископ в Ню Йорк”. Така „нуждата от свещеник в Гранит сити би се запълнила”. – Пак там, оп. 1, а.е. 26 л 78         11

55. Пак там, а.е. 26, л. 183-184.

56. Пак там, а.е. 26, л. 180-181..

57. Град Прилеп, Македония, се числял към Перагонийската (Битолската) митрополия. Това е причината изселниците от този край да отправят молбите си до нея

58. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 26, л. 82.

59. Пак там, а.е. 26, л. 185, 225-226.   

60. Пак там, а.е. 24, л. 130.

61. Архив на МПО, Ф. Уейн, Сб. 7, оп. 1, а.е. 5, л. 15. Виж и К. Гърдев, който дава абсолютно идентична цифра (за март 1911 г.); 1094 българи, Македонските патриотични организации в Канада..., с. 18.

62. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 129-130, 136.

63. Пак там, а.е. 25, л. 167.

64. АМПО, Сб. 7, оп. 1, а.е. 5, л 3.

65. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 23, л. 158.

66. Събранието се провежда във фурната на Симо Велянов и Димитър Стоянов (началото на авг. 1910 г). АМПО, сб. 7, оп. 1, а.е. 5, л. 16.

67. 50-годишен юбилеен алманах на Македоно-Българската Православна църковна община „Св. св. Кирил и Методий” (1910-1960), Торонто 1960 с 31

68. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 26, л. 181.

69. В. Трайков, Тр. Митев. Документи за Македония на българската емиграция с 34, 35. Авторите пишат: „Тук предаваме трите първоначални протоколи каширани”, но публикуват само един.

70. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 26, л. 186.

71. Димитър Перов – Хаджията е един от най-авторитетните и заможни българи в колонията. Основател на дружество „Надежда”, обединяващо сънародниците ни от с. Баница,
чието учредяване става в неговия ресторант.

72. АМПО, Сб. 7, оп. 2, а.е. 5, л. 7-10. Протокол от 14 април 1911 г.

73. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 26, л. 180-181.

74. Виж подробно 50-годишен юбилеен алманах..., с. 38-44.

75. Така е в текста. Означава „обръщане” на хора от правата вяра в протестантската.

76. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 26, л. 184-185.

77. Пак там, а.е. 25, л. 183-184.

78. Пак там, а.е. 26, л. 78.

79. Пак там, а.е. 26, л. 246. Рапорт на свещеник Карабашев.

 

ИЗ ДЕЙНОСТТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ОБЩИНИ И СВЕЩЕНИЦИ В АМЕРИКА
(1905-1915 г.)

 

Докато в първата част на книгата бе проследено възникването на българските църковни общности в Америка и ролята на изпратените от България свещеници за тяхното структуриране и изграждането на първите храмове, то във втората част на увода ще бъдат разгледани по-подробно основополагащите принципи в развитието на черковните общини. Ще бъде разказано за най-важното от тяхната дейност и тази на свещениците през интересуващия ни период, в която съвсем условно могат да се открият няколко главни насоки:

Преди всичко, разбира се, те са призвани да изпълняват присъщата им роля в религиозно-нравствен, културно-просветен и организационно-административен план. Но като най-значима от историческа гледна точка трябва да се посочи тяхната национална патриотическа дейност – борбата им за опазването на бащината вяра, българският език и национално самосъзнание. Немаловажни са и функциите им от социално-битово естество, ролята им на посредник между емиграцията и американската държава, както и изявата им като фактор за сближаването между двата народа и различните православни общности в Новия свят.

Вече бе споменато, че преди да се появят църковните общини в средите на емиграцията има заченки на организиран обществен живот: студентски, Македоно-Одрински, културно-просветни дружества, българо-американски комитети и др. Най-трайната форма сред емиГранитските организации, запазила се до края на Втората световна война са земляческите взаимоспомагателни дружества.

Всички те обаче имат специфични, доста ограничени цели; заемат фрагментарна част от богатия спектър на обществения живот; някои от тях възникват по ко­нюнктурни поводи и бързо прекратяват своята дейност; други се формират на ре­гионален принцип, който ги отдалечава от общобългарските проблеми. Липсва им стремеж към всеобхватност в задоволяването на духовните и социални нужди на българската емиграция, както и траен, сплотяващ фактор, около който да изградят своите структури.

Алтернатива на тези недостатъци бива предложена от Българската Православна Църква в лицето на изпитания възрожденски модел на социално устройство – черковната община. Естествен стожер на това непреходно, типично българско образование е храмът – средоточие на целия съзнателен живот на християнина. А свещениците, дошли от България, които в очите на вярващите се явяват наместници на Господа наш – Иисус Христос, бързо и безпроблемно се налагат като неоспорими лидери на нововъзникващите национално-религиозни общности.

Запазените основополагащи документи дават една доста пълна картина за начина, по който се организират църковните общини, за тяхната структура и еволюция (1).

Обикновено, група родолюбиви българи, по-правило с високо образование и обществен авторитет, стават инициатори за образуването на църковна община. Следва избирането на инициативен комитет, който да осъществи идеята.

Непосредствено след учредителното събрание на общината се пристъпва към избор на делегати, които трябва да излъчат черковно настоятелство.

Протокол № 1 след „отварянето църквата” в Торонто (11.ІІІ. 1911 г.) е запечатал за историята реда, по който става техният избор: тамошната българска емиграция произхождаща главно от селските райони на югозападна Македония, получава правото да излъчи по един делегат на всеки 20 души от едно село. Така се спазва една справедлива съразмерност между големите и малки землячества (2).

Самият избор на черковното настоятелство бива насрочено за „петата неделя на великите пости” (3).

По принцип настоятелствата на българските черковни общини включват от 5 до 7 души с мандат от една година. За това с каква голяма отговорност се натоварват тези хора говори точка № 8 от цитирания документ, където се казва: „Настоятелите и контролната комисия дават клетва тържествено пред народа за честно служене”. Тя трябва да бъде положена „в църква” и „във време на богослужение” (4).

В първите уставни документи на черковните общини се забелязва, че дошлият от България православен свещеник се облича с особени правомощия.

Споменатият протокол сочи, че свещеникът присъства на заседанията на настоятелството по право, „участва в разискванията и предложенията”. Всички решения по черковните въпроси от „духовен и каноничен характер” трябва „да бъдат съпроводени със съгласието на свещеника”. Всеки протокол, скрепващ решенията на настоятелството, за „да има сила, трябва да бъде преподписан от него” (5).

Типично за нашата емиграция в Америка е, че тя гледа на свещенослужителите не само като на свои религиозни пастири, но и като национални предводители, призвани да опазват българският език и съзнание на паството. Под една или друга форма това високо признание е скрепено в самите устави на църковните общини. Така например, в устава на черквата „Св. Стефан” в Индианаполис (чл. 42) се подчертава, че свещеникът трябва да изпълнява своите функции „не само като духовен лидер на общината” но също така и като „религиозно-национално-културен служител” (6).

А в устава на Македоно-българската православна община „Св. Климент Охридски” в Детройт е записано: „Вън от своята чисто църковна дейност, свещеникът върши и културна... Той е Божи служител и народен деец” (7).

Веднъж избрано, настоятелството, заедно със свещеника, изработват основополагащите документи за дейността на общината (устави, правилници), започват да водят регистрите (за членовете, за кореспонденцията) и по няколко вида отчетни книги (приходни, разходни, инвентарни). Уставът се приема на общо събрание на общината. Но за да влезе в сила и придобие задължителен характер той се изпраща за одобрение от Светия Синод в София. Когато уставът на черквата „Св. св. Кирил и Методий” бил готов, йеромонах Теофилакт го изпраща в България и с нарочно писмо (14.окт.1909 г.) се застъпва за неговото утвърждаване. Той пише, че го намира за издържан „в духа на Екзархийския устав”; за „напълно каноничен”. Съобщава на Св. Синод, че е изпратил екземпляр и в МВнРИз (8).

Уводните части на всички устави (до края на Втората световна война) подчертават неразривната връзка с Българската Православна Църква. В т. 2 от устава на черквата „Св. Стефан” в Индианополис се казва: „Църковната община, бидейки от българска националност и изповядваща Православната вяра, признава за свой върховен духовен водач Светата Българска Екзархия, управлявана от българския Свети Синод, независимо къде този Свети Синод се намира” (9).

А в т. 5 от устава на черквата „Св. Климент Охридски” се пояснява: „Освен чисто религиозна дейност църковната община ще се старае да работи за културното, просветното и националното усъвършенствуване на своите енориаши”. И още: „Ще поддържа през зимния период и летните ваканционни месеци народно училище за изучаване на майчиния език, за религиозното обучение и възпитание на младежта...” (10).

Национално-патриотичните цели, които стоят пред общините и свещениците мисионери са максимално ясно синтезирани и в инструкциите, идещи от Светия Синод в София (11).

* * *

Българските църковни общини започват да осъществяват гореизложените родолюбиви задачи още преди пристигането на свещеници от София. Освен подробно описаните в параграф първи грижи по изграждането на храмове, общинарите сами се захващат с културно-просветни инициативи. В един от протоколите на Св. Синод от 1907 г. се споменава, че вече оформени емиГранитски общности в Америка още от 1906 г. молели да им се изпратят „църковни и благочестиви книги, необходими за тяхното национално и религиозно образование” (12). На свой ред общината в Торонто изпраща подобни молби до българските монаси в Атон. Още преди йеромонах Теофилакт да се установи в града, местната интелигенция приспособява една стара къща за училище. От документ на Св. Синод се разбира, че към него съществувала библиотека с български книги (13).

Както бе споменато, още в началото на 1906 г. учителят Георги Зафиров открива вечерно училище с преподаване на английски език за българската общност в Сент Луис и Медисън (14).

След пристигането си в Америка (началото на м. юни 1908 г.) българските свещеници дават тласък на започнатото от местните общини национално-просветно начинание. Първата работа на йеромонах Теофилакт била да основе в Гранит сити „Българо-македонско спомагателно дружество „Надежда”. В неговия устав, съставен от свещеника, като главни цели се вписват моралното и материално подпомагане между емиГранитите, но също така религиозното и патриотичното им възпитание.

В духа на чл. 20 от устава, дружеството създава и българско читалище. Във връзка с това Теофилакт пише до Св. Синод в София, че „за да бъде библиотеката на читалището по-пълна и за да има повече книги с религиозно-нравствено съдържание, за прочит от емиграцията, която се нуждае от духовна храна” той моли своите началници да изпратят в Гранит сити „даром по един екземпляр от синодалните издания”. Настоява за „два екземпляра” от книгата „Българо-гръцката църковна разпра”, смятайки я за особено богата откъм родолюбиви внушения. Напомня, че и молитвениците би трябвало да са повече. Към този рапорт отец Теофилакт прилага и устава на новоучредената емиГранитска организация, предлагайки го за мнение и одобрение.

Синодът окачествява инициативата като полезно национално дело и решава да изпрати не само всички свои издания, но и пълно течение на „Църковен вестник” (15).

По същото време в Медисън се създава читалище „Пробуда”, в което първоначално членуват 11 души. Според един съвременник (Стоян Колев) читалищата на българите в Америка били създадени по подобие на „селските читалища в България”. „Просветата – пише той – беше чисто национално-патриотическа и книги се изписваха от книжарницата „Ив. Вазов” и то книги като „Под игото” и други подобни патриотически романи”.

От спомените на същия автор научаваме, че българските емиГранити започват да изнасят редица родолюбиви представления. Техният репертоар включва пиеси из живота на поробените им събратя в Македония, като „Ильо войвода”, също така драмата „Васил Левски” и др. (16).

Любопитна е преценката за дейността на читалището, която дава С. Саралиев – един от лидерите на българските социалисти в Америка: „Читалище „Пробуда” – пише той – едва ли имаше някакво значение”. Според него, то не служело за нищо друго „освен да задоволява амбициите на някои личности, които имали голям мерак за даване на представления – да представят разни български патриотически пиеси” (17).

Скоро след появата на читалищата, българският свещеник в Медисън – о. Карабашев, открива и първото неделно училище. В един от своите доклади до Св. Синод, йеромонах Теофилакт споделя идеи как да се даде достоен отпор на протестантската пропаганда, която се опитвала да проникне сред местните български общности. Предлага „по-тясно сближение на православните свещеници с православните българи, публични беседи, откриване на неделни училища, каквото било Вече открито в Медисън от о. Карабашев” (Курсивът мой – Г.Г.)

Скоро след това той открива неделно училище в Гранит сити, в което по примера на Карабашев се разглеждат книги с нравствено-религиозно съдържание; ще се изучава светото Евангелие и българския език – пише о. Теофилакт (18).

Самият о. Карабашев уточнява в рапорт до Синода, че в Медисън има фактически две училища, в които се изучава „Закон Божи” и английски език. Първото се ръководи лично от него, а съпругата му е открила още едно – специално за деца (19).

Тук е мястото да отбележа, че създаването на три български училища и две читалища в района на Гранит сити и Медисън през годините 1908-1909-та досега оставяше абсолютно непознат факт за изследователите, докосвали се до темата. Проф. Николай Алтънков пише: „Първото документирано българско църковно училище за деца било основано след Първата световна война” и посочва годината – 1921-ва (20).

Подведен от твърдението на проф. Алтънков, проф. В. Трайков механично го пренася в своята книга за българската емиграция в Америка (21).

Пак според Алтънков българското училище с преподаване на английски език било открито едва в 1915 г. В случая той пропуска както училището на Г. Зафиров, така и на г-жа Карабашева.

Докато о. Теофилакт признава първенството на своя колега – о. Карабашев относно напредъка на учебното дело, то последният се отнася с нескрит скептицизъм към изявите на дружество „Надежда” и читалището в Гранит сити. Отец Карабашев изпраща рапорт до Св. Синод, пълен с нападки срещу това, според него „светско творение”. В него той разказва, че „преди месец по инициатива на дружество „Надежда” било проведено и то точно в неделя (ден за ходене на черква) тържество по случай „едномесечието от как се прие турската конституция”. Всички български вестници, по внушение на Теофилакт отразяват събитието. Отец Караба­шев решава да попита част от българските колонисти – защо не са отишли на чер­ква, а са предпочели да присъстват на споменатия празник? И ето какъв отговор получава от македонските българи, членуващи в дружеството: „Не Бог им е дал свободата, а пушката и ножът, и тям те се кланят, а не на Исуса”. От себе си о. Карабашев добавя, че дружество „Надежда” е българска „културна”, а не религиозна организация, която „има за председател поп, а за секретар – антипоп”. По нататък той разказва и за други изяви на дружеството: „урежда сказки, които нямат много общо с църквата; „на седенки” председателят Теофилакт пее светски песни (вероятно става дума за революционни песни от Македония) (22).

Тук трябва да отбележа, че йеромонах Теофилакт, със светско име Димитър Малинчев бил преди пристигането си в Америка активен член на ВМОРО. Участвал в национално-освободителното движение в Македония, той не е могъл да забрави своя дълг на революционер. Вероятно и американска земя той е поддържал връзки със своите бивши другари и с ръководните фактори в София, които са били заинтересовани от освобождаването на македонските български покрайнини. Изключително важен документ, потвърждаващ една такава теза, се явява неговото лично признание пред българския генерален консул в Ню Йорк – Константин Попатанасов, че преди да замине за САЩ е получил специални инструкции не само от Външно министерство (генерал Паприков), но и от военното ведомство, оглавявано от генерал Д. Николаев (23).

Св. Синод реагира остро. В едно от заседанията се гласува резолюция: „Да се иска обяснение от Теофилакт за светските песни” (24).

Свещеникът е принуден да прояви известно смирение и отговаря на своето началство, че „не е пял”. Но дори и това „покаятелно” писмо издава неговата обреченост на делото за освобождението на поробените български земи. Той признава, че „присъствал на представление на „Македонска кървава сватба” и то дадено по негова инициатива” (25).

По това време (1908 г.) Гранит сити се превръща в „столица” на нашата емиграция, която нарича града „Българската Америка”. Тук вече ясно се очертава един слой от богати и интелигентни българи, които имат и възможността и желанието да дадат тласък на национално-културното развитие. Разбира се, българската църковна община става средоточие на динамичния обществен живот.

Нейният основател и няколкогодишен председател Никола Алабаков е вече богат и влиятелен търговец, който може да си позволи да подпомага не само църковните дела, но и да издава вестник. Неговата фирма застава зад дружество „Македония” и вестника със същото име. Главен редактор на това родолюбиво издание е д-р Станислав Шумков – изявен интелектуалец и пламенен патриот (26).

Във връзка с интересуващата ни тема, ще отбележа, че той е един от тези видни българи, които най-добре разбират значението на църковно-просветното дело, на културния напредък. Именно в неговия вестник дейността на читалището намира ревностен поддръжник. Така например, в бр. 13 на изданието можем да прочетем призив към местната общественост да посети „зала „Бонев, Колев и сие”, където „ще се представи „Македонска кървава сватба” под управата на Атанас В. Валомчев – трепетна драма из македонския живот” (27).

Д-р Шумков създава първата българска певческа група, която по-късно о. Теофилакт поема в свои ръце и я превръща в църковен хор с оркестър (28).

Изповядващи сходни идеали двамата родолюбци се сближават и в периода 1908-1909 г. о. Теофилакт често ползва страниците на в. „Македония” за пропагандиране на народополезни инициативи. Така например там той отпечатва своя „Апел към всички българи в Америка за доброволни пожертвувания” в полза на черквата „Св. св. Кирил и Методий” в Гранит сити. А когато през 1909 г. д-р Шумков напуска града и заминава за Битоля, о. Теофилакт, който вече има журналистически изяви, продължава неговото издаване.

Не може да се отрече, че българският свещеник действа със замах. Той съобщава на Св. Синод, че „се опитал да се добере” и до друг от българските вестници – „Народен глас”. „Помъчил се да го вземе в свои ръце, за да проправя чрез него своите идеи, но не можал да се споразумее с издателската фирма”. Все пак под негова редакция излизат 9 броя и както уточнява свещеникът „това му коствало 600 лв.” разходи. Този доклад на о. Теофилакт е много ценен за науката и най-вече за историята на българския периодичен печат, защото освен горните непознати досега факти, ни разкрива и ред други новости. Така например, като изрежда, че в Америка до 1909 г. излизали следните български вестници: „Народен глас”, с редактори Васил Стефанов и Матьо Георгиев, „Македония”, с редактор д-р Станислав Шумков, „Работник”, с редактор д-р Миндьо Вълчев, „Работнически новини”, с редактор Спас Шумков, а също така и едно списание – „Нов свят”, под редакцията на Ст. Шумков, той съобщава и името на едно българско издание, абсолютно неизвестно в науката – „Българинът в Америка” (29).

Отчетите на о. Теофилакт до неговите йерарси в София разкриват пред нас образът на един голям български родолюбец. В обемен доклад (края на 1909 г.) той пише, че винаги по време на своите обиколки из българските колонии произнася религиозни и патриотични „проповеди”. При всеки удобен случай държал публични сказки с определена цел; „национална и Верска охрана на нашия емиГранит”. В този дух са написани и всичките негови статии по времето, когато работи като редактор на споменатите по-горе български вестници. И като че ли, предчувствайки значението, което поколенията ще им отдадат някой ден, той ревностно ги събира и изпраща на Св. Синод. В първата от тях – „Българите в Америка” развива идеята, че нашите емиГранити, от където и да произлизат: Македония, Тракия, Мизия или Добруджа, трябва да останат верни на общото си отечество – България. Друга една негова статия – „Екзархията” подчертава ролята на тази стародавна институция за опазването на националното съзнание на българския народ, заявявайки, че последният никога няма да допусне нейното преместване извън Цариград.

Неговият интелект и здрави национални позиции проличават и в публикацията „Сръбската пропаганда”, в която о. Теофилакт убедително разкрива антибългарските цели на сърбизма спрямо Македония. На любимата му Македония е посветена статията „Илинден”. В нея той изтъква непреходното значение на македонското въстание от 1903 г. като всенародна революция, имаща за цел обединението с България. „Гръцка смелост” е творба пълна със сарказъм; бичуваща противобългарските изяви на Драмският гръцки владика. В „Годишнината от турската конституция” о. Теофилакт пише за разочарованието, което този акт предизвиква у българите, една година след младотурския преврат от 1908 г. Публикацията „Нов Източен въпрос” сигнализира за възникващите нови опасности пред държавите от Балканския регион след присъединяването на о. Крит към Гърция. В „България и Турция в съюз” православният свещеник се издига над дребнавата отмъстителност и постоянно вглеждане в миналото, за да пропагандира една идея – спасителна за македонските българи и насочена срещу гръцкия и сръбския натиск (30).

През есента на 1909 г. йеромонах Теофилакт се премества в гр. Стилтън, Пенсилвания. Неговата бурна публицистична дейност временно секва, поради грижите, които свещеникът полага за изграждането на тамошната черква и за укрепването на българската религиозна община. Ала буйният му нрав на бивш революционер отново се проявява. Държанието му, облеклото, проповедите, се виждат на местните първенци прекалено „светски”. Самият о. Теофилакт не го свъртало в този град. Той споделя с духовното си началство, че не вижда широко поле за духовна изява. Сърцето го тегли към Торонто, където по негова инициатива се основава Българо-македонско дружество; тамошната емиграция е по-многобройна и най-важното за всеки човек – приема българския свещеник с топлота и оказва безрезервна подкрепа на национално-патриотичните му стремления. Все пак след себе си о. Теофилакт оставя новоизградена и осветена българска черква – „Св. Благовещение”, която и до ден днешен е една от крепостите на българщината в Америка. След неговото отпътуване с обгрижването на стилтънската православна община се наема дякон Яким Мустрев. Въпреки че остава в града само две години, той успява да спечели за дълго обичта на енориашите със своя морал и патриотизъм. След години, в едни късни свои спомени за пребиваването в Стилтън, той ще напише, че местните българи са му направили отрадно впечатление – имат силно развито национално съзнание и той дълбоко вярва в тяхната инициативност (31).

Пристигайки в Торонто, йеромонах Теофилакт отново разгръща целия си организационен и проповеднически талант в името на двете равнопоставени в неговото съзнание цели: религиозно-нравственото съхранение на православния български народ и извоюването на свобода за Македония и Одринско.

В този град, където о. Теофилакт ще остане до края на живота си, той отново посяга към перото, за да пропагандира споменатите идеали. През април 1912 г. под негова редакция започва да излиза първият български вестник в Канада – „Балканска звезда” (32).

Днес овехтелите страници на този вестник са безценен извор на сведения както за национално-патриотичната дейност на йеромонах Теофилакт, така и за цялостната история на Българската Православна Църква в Америка, за борбите и въжделенията на нашата емиграция.

Преди всичко редакционните статии на големият български интелектуалец до­пълват изградената дотук представа за неговата идеология, цели и изяви на полза роду. В своя вестник о. Теофилакт дава яростен отпор на протестантската пропа­ганда, предупреждава, че сърбите и гърците, въпреки че са православни, мислят егоистично и българските емиГранити трябва да не се поддават на тяхната агитация, а да тачат родната си църква.

Тук за първи път българският свещеник излага цялостна концепция за необходимостта от автономия за Македония, което ще я предпази от бъдещи дележи. Във връзка с наближаващата криза на Балканите, той призовава българската емиграция към единство. Разглежда създаването на Македоно-Одринска Българска Народна Организация (МОБНО) в Америка като фактор, който ще спомогне за по-скорошното освобождение на поробените краища. И отново, както преди, о. Теофилакт пътува от град на град, за да пропагандира своите идеи. Не случайно усилията му се насочват към Чикаго, където българската емиграция нараства и е добре организирана. Именно там той поставя въпроса за необходимостта от един обединителен конгрес на вече съществуващите македоно-одрински дружества. Българската преса отразява по достойнство това негово посещение: „Теофилакт посочи нуждата от свикването на конгрес – пише неизвестен дописник от Чикаго – за да се постигне споразумение между отделните МОБНО и определи съвместен път за задружно и полезно действие”. Може да се предположи, че тази засилена активност на йеромонах Теофилакт има връзка с едно негово кратко завръщане в България през 1912 г., когато той вероятно се е срещал с ръководството на ВМОРО (33).

Неговата заветна мечта се осъществява едва след края на Балканските войни, когато Македония попада под ново робство – този път много по-жестоко от предишното. Турците бяха дали на българския народ поне църковна независимост и не смееха дори да си помислят, че могат да го унищожат физически (34).

Сплотени от общонационалната беда, на 21 септември 1913 г. в Чикаго се събират представители на по-голямата част от българските емиГранитски Македоно-одрински дружества. Тяхната цел е да проведат обединителен конгрес. Идват делегати от 16 местни организации, в които членуват 850 души (35).

Сред участниците, които представляват цвета на тогавашната българска емиграция, е и йеромонах Теофилакт.

След откриването на конгреса той и отец Григорий отслужват панихида за падналите в борбите за освобождение на Отечеството, а на третото заседание изнася един от двата основни реферата по темите, на които трябва да се съсредоточат разискванията. Заглавието е: „Нашата организация в Америка – цел и средства”. Неговите прекрасни слова заслужават да бъдат цитирани подробно: „Ние сме в Америка, далеч от страдалното ни Отечество – започва о. Теофилакт- но това не ще да каже, че сме забравили болките му. Това не ще да каже, че сме престана­ли да бъдем българи. Океанът не може да погълне под своите сини вълни воплите и страданията на македонския български народ. Те долитат до нас. Високите планини, които се изпречват, не могат да скрият от очите ни ликовете на цял легион македонски борци и мъченици. В мъртвешкия поглед на тия борци четем една по­велителна заповед: „Българино, дето и да си, продължавай нашето дело!” След като грабва вниманието и покорява душите на делегатите, о. Теофилакт очертава основните цели на бъдещата организация: политическа – борба за автономна Македония; Национално-патриотична и културна – постоянна работа за запазване „народностния лик” на македонските българи; поддържане и засилване на техните родолюбиви чувства. Той предлага бъдещата организация да бъде съюз на отделните МОБ­НО със седалище в Чикаго и два печатни органа: вестник „Автономна Македония” и списание на английски език „Плач от Македония”. Последното трябва „да търси съмишленици между американското и английското просветно общество”. Сред тишината в залата неговият глас звучи ефектно и покъртително: „Знайте – провиква се Теофилакт – че ако няма българин в Македония с българска култура, с българска наука, с български патриотизъм – няма да има и автономия”.

В хода на конгреса свещеникът прави компромис и склонява името на вестника да бъде „Свобода”. Внася успокоени сред делегатите, които ожесточено спорят кога да излезе първият брой, като предлага този въпрос да се остави за решаване от бъдещето ръководство.

Резултатът от обаятелните му слова, от интелигентното поведение: бива избран за председател на учредения Македоно-Български народен съюз в САЩ и Канада (МБНС).

Като член на бюрото о. Теофилакт заедно с още четирима интелектуалци изработва един от най-важните документи – „Апел на Първия Българо-македонски конгрес” до външните министри на Великите сили, до президента на САЩ, до българското правителство и редица други институции. В него се казва, че македонският българин се чувства отново излъган; че той „не може да се счита за освободен, когато неговите училища и църкви се грабят и затварят; когато неговите митрополити са в изгнание, а свещениците и учителите му – преследвани, затваряни, изтезавани, прогонвани и убивани”, когато той „е подложен на систематично изтребление”. По-нататък се прокламира основната цел, която си поставя новата емиГранитска организация: „Автономията на Македония под Европейски контрол”.

В заключение конгресът апелира Великите сили да се застъпят „за прекратяване гръцкия и сръбския терор над беззащитното българско население в Македония” и за „прокарване” на гореизложената автономна идея. Документът носи подписите на о. Теофилакт и Ж. Банев (36).

През следващите години в ролята си на председател архимандрит Теофилакт полага големи усилия за укрепването на Съюза, но противно на волята му, разяждана от идеологически спорове и несъгласия, страдаща от хронично безпаричие, организацията бързо започва да линее. На втория конгрес идват само 19 делегати, а на третия – единствено представителите на клоновете в Индианаполис и Гери. През 1915 г. Съюзът променя името си (на своя трети конгрес), а малко след това спира и неговият печатен орган ,,Свобода” (37).

Завръщайки се в Торонто, о. Теофилакт насочва вниманието си и към една отдавнашна своя идея – създаването на българско училище към църковната община. По негова инициатива в града бива основано Българо-македонско дружество „Просвета”, което си поставя за задача да открие учебно заведение за децата на емиГранитите. В това, просъществувало десетки години училище, чиято финансова издръжка се поема от черковната каса, преподава и съпругата на архимандрит Теофилакт – Евгения. То дава образование на хиляди малки българчета. Превръща се в едно от средищата на културния живот в града – в него се изнасят пиеси, детски утра; годишните изпити се превръщат в истински празник, а денят на равноапостолите Св. св. Кирил и Методий ежегодно довежда в училището елита на торонтската българска емиграция (38).

* * *

Докато в дейността на о. Теофилакт доминират национално-патриотичните изяви, то о. Карабашев, оставайки в Медисън, се съсредоточава върху религиозни и просветителски грижи за своето паство. В първите му доклади до Св. Синод в София проличава, че той е почти отчаян от духовното ниво на енориашите: „Религиозният живот на българите в Медисън и Гранит сити стои на долно ниво” – пише свещеникът. „По-заможните от простата маса живеят в разврат и порабощение на бедните”. Вместо да пазят авторитета на българския народ „мнозина търговци се компрометират чрез нечисти сделки”. Болшинството от емиГранитите, повечето от които работници, живеят в мизерия и безпътица. Според него една от най-сериозните заплахи за вярата и народността на местните българи е чуждата религиозна пропаганда, която си служи с отявлени подкупи, за да печели душите на емиГранитите. Тези, които станат католици или протестанти, започват да получават повече от православните българи. Заплатите им веднага надминават 100 долара. Все пак Карабашев казва, че той и Теофилакт нямат намерение да се примирят с положението. Служат редовно, поучават, помиряват раздорниците, разделят незаконноживеещите. Архиреите в София са шокирани. Те изпращат на Карабашев писмо, пълно с тревожни въпроси: „От где тия сведения за нравствено-религиозния упадък?”; „Кои именно живеят извънбрачно?”; „Колко са на брой?”; „Колко свадени (скарани – бел. авт.) съпрузи е помирил?” Краят на този ценен документ, който разкрива множество от задачите и функциите на българските мисионери в Америка, разкрива явното раздразнение на синодалните старци, които съветват о. Карабашев да не преувеличава фактите и да използва в докладите си „по-пристоен език” (39).

В началото на 1909 г. о. Карабашев отговаря на поставените му въпроси: „Само това, що съм видял и слушал, него съм писал и него ще пиша. И сега твърдя, че религиозен живот в Медисън и Гранит сити няма, защото няма прояви на такъв”. Според него „съществува пълен индеферентизъм”; „малцина посещават богомолските служби извършвани всеки празник и неделя”. Свещеникът е принуден постоянно да ги „привиква” в черквата. Що се отнася до втория въпрос, той посочва конкретни имена на „лица, неразведени, но живеещи с други”: Съби Варнев, Динко Кочев и др. По-нататък о. Карабашев разказва, че ревностно изпълнява своя дълг: служи в черквата, извършва безотказно всички религиозни „треби” (4 кръщанета и 8 погребения), мисли да създаде специално дружество, което да проповядва нравствено усъвършенстване на личността. Добавя, че учи английски език, за да може да дава достоен отпор на протестанските пастори и католическите кюрета (40).

На свой ред и о. Теофилакт разказва в докладите си, че двамата български свещеници използват всеки повод да влязат в „публичен диспут” с иноверците, като най-често им се налага да правят това с агресивните протестантски проповедници. Същевременно, по време на своите обиколки из българските колонии държат пламенни проповеди, в които агитират българите „да си пазят вярата и народността”; „светяват им вода”, която да ги предпазва от недоброжелателни влияния (41).

Свещениците използват за нравствените си поучения и местната българска преса. Те бичуват прелюбодейството и блудството, за което донякъде имало и обществени предпоставки – повечето емиГранити в Америка били или неженени, или пък били оставили съпругите си в родния край. И в тази област, както и в историко-патриотичните си творби, о. Теофилакт държи „палмата на първенството”. Запазена е неговата статия „Едно семейно зло между българите в Америка”, в която се разкриват корените на споменатите по-горе явления и се дават конкретни съвети как емиГранитите трябва да постъпват, за да им е чиста съвестта. Той ги напътства, когато решат да се задомят, първо да проверят миналото на партньора, а ако те самите са обвързани с „брачните окови” своевременно да се освободят от тях (42). Споменатите функции по поддържане на морала, помиряване на емиГранитите, напътстването им как да успеят в живота са сред най-характерните особености от дейността на българските черковни общини, насочени към вътрешното им единение и укрепване. В духа на най-добрите традиции на българското възраждане те се грижат и за подобряване социалния статус на своите членове. Основна задача е намирането на работа и защитата от произвола на работодателите. Във връзка с това църковните неделни и вечерни училища, читалищата и дружествата, създадени от свещениците, ограмотяват емиГранитите, давайки им уроци по английски език, напътствия за по-лесна адаптация в непознатите за тях обществени условия. Тези грижи са заложени в предписанията, идващи от Св. Синод в София, който редовно се интересува от това как живеят българските емиГранити. Ето защо, в докладите на двамата свещеници се съдържат множество интересни данни по темата. Така например, о. Карабашев още с пристигането си информира за голямата скъпотия, за трудната борба за оцеляване, а о. Теофилакт описва с най-големи подробности как се препитават емиГранитите и какво е нивото на заплащане за техния труд. „Почти всички българи – пише той – през лятото работят по железниците, или секат дърва”. Зимата прекарват „изключително по фабриките”. По ж.п. линията заплатата им е за 10 часа работа от 8 до 12 лева, а във фабриките получават за 9 часа работа – от 8 до 17 лева. В края на 1909 г. той оптимистично прогнозира, че кризата като че ли преминава и това довежда до „прииждането на нови емиГранити главно от Македония”.

Любопитно е да се отбележи, че двамата православни мисионери действат като своеобразни дипломатически агенти на България в Америка. Поради отсъствието на официални отношения между двете държави именно те са натоварени да изпращат в София информация по множество важни национални проблеми. Освен за броя на българите зад океана, за това къде са най-големите колонии, какъв е поминъкът, те дават анализ и на начина, по който им се отразява икономическата криза. В споменатия доклад Теофилакт пише, че 7 търговски къщи, в които българите имат участие, са фалирали, но са се открили няколко нови. Равносметката – нашите емиГранити загубват около 500 000 лв. спестени пари (43).

Ролята на църковните общини като структура на местното самоуправление проличава особен ясно от една друга важна тяхна функция – да представляват и защитават интересите на емиГранитите пред американската администрация. Така например, в един от уставите на българските черковни общини се казва, че настоятелството е призвано да се намесва и пледира в полза на своите подопечни, както „и на техните фамилии, пред цивилните власти, болниците, фабриките, училищата и съдил и щата.”(44).

А също така, че трябва да дава и морална и материална поддръжка на енориашите, когато последните са в крайна нужда (45).

Посредническите изяви на общините и особено на свещениците имат за резултат все по-доброто опознаване между българи и американци. Както се спомена, о. Теофилакт години наред мечтае да започне издаването на едно печатно издание на английски език. Измисля и името – „Плач от Македония”; съставя апели до американското правителство; търси контакти с официалните власт в САЩ и Канада. И всичко това в името на националните идеали: опазване на българщината по целия свят и освобождение на Македония и Одринско. Той, Стоян Ватралски, д-р Станислав Шумков и други български интелектуалци поне частично осъществяват тази идея. Успяват да прокарат в някои емиГранитски издания рубрики на английски език, които макар и епизодично разясняват на американския читател същностни страни от българският национален въпрос. Типичен пример в това отношение е вестник „Македония”, издаван в Гранит сити, който планомерно провежда споменатата политика. Тук ще цитирам само едно от многото красноречиви заглавия във вестника: „Македонците в Гранит сити и американския народ”. В статията се изтъква културния напредък на българската емиграция в града, към която започват да проявяват жив интерес представителите на Методистката и Презвитерианската църква (46).

Българските свещеници изпълняват и функциите на „църковни разузнавачи”. Те наблюдават внимателно действията както на враждебните пропаганди, така и развитието на другите православни изповедания. Докладите на о. Теофилакт, освен че създават едно полезно пособие в ръцете на Св. Синод, върху което той може да стъпи в отношенията си с Руската, сръбската и гръцката църква, днес са неоценим извор за историята на последните. В този смисъл, те представляват част и от американската история, тъй като Руската православна задгранична църква стои в основата на съвременната Американска православна църква. След година и половина проучвания (края на 1909 г.) о. Теофилакт пише, че „сръбската мисия” в Америка е „много зле”. Въпреки, че са по-многобройни от българите, те имат само 14 свещеници, от тях трима архимандрити. Клирът е недисциплиниран и не признава духовното си началство в Белград. Свещениците се занимават с интриги и „дрязги”; всеки от тях се опитва да създаде свой „приятелски кръг” сред паството. Гърците „са малко по-добре”. Имат около 100 000 души емиГранити. Във всяка колония разполагат със свещеник и черква. Очакват назначаването на епископ от Атина.

Най-ласкаво той се изказва за Руската православна църква. Тя е най-добре организирана, с дълбоки корени в миналото. Нейното основаване трябва да се търси още в XVIII век. Вече е издигната в ранга на епархия – „Алеутска и Северно-Американска” с един архиепископ в Ню Йорк – Платон. Той има двама „викарии епископи”: „преосвещений Инокентий – епископ Алеутски” и „преосвещений Рафаил -епискот Бруклински”. „Подчинява” 60 000 православни руснаци, араби, „туземци”... Има 100 енории и 90 черкви и 1 манастир. Нейният клир включва освен споменатите трима висши духовници още: 3 архимандрита, 2 протойереи, 2 дякона и 40 певци. Руската църква стои най-близо до българската. Както бе споменато, при освещаване на черкви и в много други случаи, нашите емиГранити се обръщат за помощ към нейните свещенослужители (47).

Настоящият обзор няма да бъде пълен, ако не споменем, че българските църковни общини и мисионери полагат постоянни грижи за подобряване на социално-битовите условия на живот сред емиграцията. Особено внимание отделят на тяхната хигиена, която според докладите им, се намира на ниско ниво. Този факт те отдават не само на бедността на българските изселници, по-голямата част от които са работници, но и на обкръжаващата ги среда. Йеромонах Теофилакт пише статии и по хигиенни въпроси. Той се опитва да внуши на паството елементарни здравни навици. Така например в публикацията си „Няколко полезни съвети за здравето” свещеникът посочва, че не всички заболявания са безобидни и изтъква ролята на съвременната медицина.

Отец Теофилакт, за разлика от много свои колеги, изявява доста модерни възгледи за един православен духовник – съветва емиГранитите при болест да не се задоволяват само с четенето на попа, но да отидат колкото се може по-скоро на лекар (48).

В заключение ще отбележа, че това което вършат българските свещеници на американска земя, буди истинско възхищение, за да бъде точно охарактеризирано, слова като „изпълнен дълг,, или „осъществена национална задача” ми се струват слаби. Ето защо ще се позова на думите на самият отец Карабашев, който прави следната самооценка за стореното. Със сетивността на европеец и високо издигнат в интелектуално отношение човек, той описва американската действителност със завидно самочувствие. „Медисън в хигиенично отношение – пише българският свещеник – е лош град. Жилищата са дъсчени и ниски, улиците непослани, околността блатиста, водата в Мисисипи мътна и топла”. И с истинска мъка по бялата и чиста Враца, добавя: „Ето мястото на подвига ми, за което оставих Отечество и родители, роднини и приятели и места с най-мили възпоменания и на които подвиг наградата е на младини труд и лишения, а може би и безвременен гроб” (49).

Бележки:

1.   По време на моето посещение в САЩ и Канада, успях да издиря множество документи за историята на тамошните български православни общини: устави, учредителни протоколи, записи от провеждани събрания на местните черкви и от съборите на Независимата българска епархия към Американската Православна Църква. Повечето от тях донесох в България, но вероятно ще минат години докато бъдат напълно обработени и публикувани. Една от главните причини е, че българската наука разполага с ограничени ресурси: много малко специалисти – архивисти и историци се интересуват от темата. Чрез включените в настоящата монография приложения, се прави опит да се предложат на научната общественост поне извадки от някои важни документи: първите протоколи от заседанията на църковната общност „Св. св. Кирил и Методий” в Торонто – Архив на МПО, форт Уейн, Индиана, САЩ (по-нататък само АМПО), Сб. 7, on.l, а.е. 5, л. 4-10. Също така: Устав на Българската Православна черква „Св. Стефан” в Индианаполис, – АМПО, ф. 47, оп. I, а.е. 2, л. 1-18; Устав на Македоно-българската Православна община „Св. Климент Охридски” в Детройт. Последният е публикуван в сборника: В. Трайков, Т. Митев, Документи за Македония на българската емиграция в САЩ, Канада и Австралия, т. I (1900-1945), С, 1995, с. 301-307.

2.   Виж: точка № 5 от Протокола – Приложение № I, с. 1.

3.   Точка № 1 от Протокола. – Приложение № I, с. 1.

4.   Приложение № I, с. 2.

5.   Виж: Приложение № I, с. 3. Протоколът носи оригиналният подпис на йеро­монах Теофилакт.

6.   Виж. Приложение № I, Устав на Българската Православна черква „Св. Сте­фан”, л. 11, чл. 42.

7.   В.Трайков,Т. Митев, Документи за Македония..., с. 306.

8.   По това време България няма официални дипломатически отношения със САЩ и това налага легализирането на устава чрез американската легация в Букурещ, ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 144.

9.   Виж: Приложение № II, л. 1, т. 2.

10. В.Трайков, Т. Митев, Документи за Македония..., с. 301.

11. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 23, л. 19.

12. Пак там, ф. 2, оп. 1, а.е. 22а, л. 74.

13. Там, ф. 2, оп. 1, а.е. 2в, л. 184-185.

14. Български новини, г. I, бр. 19, 5 дек. 1905 г.

15. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е.23, л. 158-159.

16. Стоян Колев, Лутахме се, но налучкахме пътя (спомени). – В: Сб. 25-годишен юбилей на българския Социалистически работнически Съюз и в-к „Работническа просвета”, Гранит сити, 1935, с. 80-81.

17. С. Саралиев, Цели двадесет и пет години (спомени). – В: Цит. сб., с. 14.

18. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 130.

19. Пак там, ф. 2, оп. 1, а.е. 26, л. 246.

20. N. Altankov, The Bulgarian-Americans Palo Alto, 1979, p. 110.

21. В. Трайков, История на българската емиграция в Северна Америка, С., 1993, с. 203.

22. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 67-68.

23. ЦДИА, ф. Константин Попатанасов, необработен, писмо от К. Попатанасов до д-р Малин.

24. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 71.

25. Пак там, л. 137.

26. Виж Г. Генов, Организирано Македоно-Одринско движение в Северна Америка..., с. 24, 26-29, 33-34; Г. Тамбуев, Македония – Родолюбив, кн. 5, 1983; В. Трайков, История на българската емиграция..., с. 217-220.

27. Македония, г. I, бр. 13, 7 март 1908 г.

28. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 129; Македония, г. I, бр. 2, 14 дек. 1907 г.

29. За жалост о. Теофилакт не дава повече подробности за това издание. ЦИАИ, ф.2, оп. 1, а.е. 24, л. 132.

30. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 133-134.

31. Народен глас, г. XII, бр. 247, 27 окт.1919 г.

32. Борба, т. I, бр. 5, 19 апр. 1912; Юбилеен алманах на вестник „Народен глас”, Гранит сити, 1934, с. 193.

33. Виж Балканска звезда, г. I, бр. 14, 9 юли 1912; г. II, бр. 51, 5 септ. 1913; бр. 53, 19 септ. 1913; Борба, г. I, бр. 1, 22 март 1912; бр. 21, 9 авг. 1912; бр. 39, 13 дек. 1912; ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 26, л. 184-185.

34. Виж: Дим. Гоцев, Национално-освободителната борба в Македония (1912-1915 г.), С, 1981; Г. Генов, Съпротивата на българите от Беломорска Македония срещу гръцкото иго (192-1916 г.), Ню Йорк – Торонто, 1998, четвърто изд.

35. Юбилеен сборник на в-к „Народен глас”, 1907-1918, Гранит сити, б.г, с. 59.

36. Б. Николов, Документи из дейността на българските емигрантски дружества в САЩ и Канада от началото на XX в. – Исторически преглед, т. XLII, 1986, кн. 3, с. 75-76; Виж още: В. Стефанов, Македоно-българската емиграция в новия свят и борбата за автономна Македония. – Народен глас, бр. 155, 27 окт. 1913; Г. Тамбуев, Свобода. – Родолюбие, 1985, кн. 6, с. 41-42; Работническа просвета, Гранит сити, г. IV, бр. 48, 27 ноември 1914, Народен глас, г. VI, бр. 126-132, септ.-ноем. 1913.

37. Б. Николов, Цит. съч., с. 74.

38. 50-годишен юбилеен алманах на Македоно-българската православна църковна община „Св. св. Кирил и Методий”, Торонто, Канада, 1910-1960, с. 57-58.

39. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 23, л. 156-158, Доклад от 20 септември 1908 г.

40. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 67-68, 70-71.

41. Пак там, а.е. 24, л. 130.

42. Пак там, л. 133, статия N 2.

43. Пак там, л. 131-132.

44. Виж: Приложение N II, с. 5, т. f (на англ. ез.)

45. Пак там, с. 5, т. h.

46. Македония, г. I, бр. 2, 14 дек. 1907 г.

47. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 24, л. 132-133.

48. Пак там, а.е. 24, л. 135.

49. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 23, л. 157.

 



Още статии по темата »




М н е н и я

от: Gunawan, ( puhlada@wp.pl )
публикувано: 21.03.2012 12:36:47 часа

Hey, that post leaves me feeling folosih. Kudos to you!



И з п р а т и   м н е н и е

Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box





  начало   Кои сме ние   история   контакти   връзки   МУЗИКА   история на изуството   Форум МАКЕДОНИЯ   ЕСЕИСТИКА   Литература   Нашата книжарница предлага