начало   контакти
vardar@art.bg


Исторически архив
Документи
Македония
Малко смех
М У З И К А
Новини
История на изкуството: http://classica.art.bg/
ПОЕЗИЯ
Фотогалерия
литература
Книжарница "История" предлага

всички теми »


Акцията на Марко Балабанов и Драган Цанков пред Европа 1876-1877 г.

дата: 12 Октомври 1998 г. , автор: Мария Узунова

Авторката разказва за пътуването на Марко Балабанов и Драган Цанков с цел извоюване на подобрения за положението на българския народ след злощастното Априлско въстание през 1976 г.

Акцията на Марко Балабанов и Драган Цанков пред Европа през 1876-1877 г.

Мария Узунова

1. Марко Балабанов. Цивилно облекло, Лондон, 1876 г.
2. Драган Цанков. Портрет.


В годините преди руско-турската война се провежда изключителна акция, осъществена от двама българи, подкрепяни в смелите си ходове от някои от най-изявените журналисти и политически дейци. Става въпрос за обиколката на българските делегати М. Балабанов и Д. Цанков из европейските дворове след Априлското въстание с цел поставяне на българския въпрос и издигане искане за автономно управление на България. Освен че запознала обществеността с погромите след въстанието, скромната българска делегация успя.а да се срещне с едни от най-влиятелните политически фигури по това време като У. Гладстон, граф фон Бисмарк, лорд Дерби, дук Деказ, цар Александър ІІ и да изложи пред тях програмата си. С много изобретателност и упорство, преодолявайки всевъзможни пречки, тя защитила българските искания. Делегатите не само информирали просветена Европа за драматичните събития, но участвали в множество митинги, срещи, събрания. В Англия те връчили мемоар до представителите на всички велики сили и до кралицата и издали брошура, популяризираща основните клаузи на документа. С акциите си Д. Цанков и М. Балабанов реално допринесли за свикването на Цариградската посланическа конференция, а след неуспеха на форума повлияли за руското решение за започване на войната от 1877-1878 г.

В следващите редове ще представя действащите лица в тази историческа сага и кратка хронология на основните ходове на българските делегати зад граница.

Марко Балабанов е роден на 14 март 1837 г. в град Клисура в търговско-абаджийско семейство. Начално образование получил в родния си град, после учил в богословското училище на о-в Халки, с финансова помощ на заможни български търговци като Д. Гешоглу, Тъпчилещов. Благодарение на щедрия им жест, той успял да замине и да запише право в Сорбоната в Париж през 1863 г., а по-късно да специализира в Хайделбергския университет(1). М. Балабанов бил сред малцината българи, получили тъй високо и профилирано образование на Запад и радващ се на несъмнен авторитет в родината си. Другата фигура в делегацията - съратникът му Драган Цанков е един от най-колоритните възрожденски дейци. Роден е на 28 октомври 1828 г. в Свищов, също в заможно семейство, учил в родния си град при Е. Васкидович, после в Одеската семинария и в Киев, слушал лекции по история и право във Виена. Впоследствие, Цанков станал главен редактор и управител на в. “България”, автор на учебници по българска граматика и история; читалищен деец и член на Екзархийския съвет(2).

Кървавото потушаване на Априлското въстание и безчинствата, продължили дълго след това, били основните предпоставки за изпращането на българска делегация пред европейските дворове. Благоприятстващ фактор, допринесъл за промяна нагласите на европейската общественост към българския въпрос, била позицията на някои чужди учени като Феликс Каниц, който през 1875 г. издал във Виена първа част на монографията си “Дунавска България и Балканът”. С този труд видният историк и пътешественик запознал европейската публика с произхода и историческото развитие на българския народ и доказал, че той е доминиращият етнически елемент, въпреки колонизацията на татари и черкези по българските земи(3). За разлика от повечето пътеписи, книгата му била плод на 16-годишни научни проучвания и включвала исторически, археологически, исторически, етнографски и географски анализи и данни. Тя съдържала скици, таблици и карта на българските земи. Като художник и сътрудник на списание “Illustrirte Zeitung” в Лайпциг, самият Каниц с вещина илюстрирал труда си с множество гравюри(4). Трите тома на “Дунавска България и Балканът” излезли през 1875-1879 г. и скоро претърпели преиздавания и преводи на френски, руски и др. езици. С нескрита симпатия авторът описвал славната българска политическа и културна история, бита на населението и предприемчивия му дух. Скицирал най-живописните природни картини от страната, като Сливен и сините камъни, крепостта Баба Вида, Искърският пролом при Черепишкия манастир. Изобразил и впечатлилите го със сложността си български традиционни занаяти - ковачи в Габрово, кожар от Берковица, гайтанджийска работилница и дестилация на розово масло в Трявна(5).

Друг фактор, окуражил организаторите на акцията да изберат задграничната мисия като подход, била активната позиция на няколко чуждестранни издания, дръзнали да оповестят на страниците си истината за кланетата. Първоначално интересът на европейската преса към българския въпрос бил провокиран от едно наглед странично събитие - убийството в началото на май 1876 г. на френския и немски консули Жюл Мулен и Х. Абот в Солун. Посегателството над ползващи се с имунитет лица, било подробно отразено в дописка от 13 май във френския в. “Илюстрасион” (6). След този варварски акт изданието изпратило двама свои кореспонденти да отразяват събитията на място - Лудовик Ригондо и Жан-Пол Кофман, като последният изработвал скици към съобщенията. Всъщност, част от тях били копия на Каницовите рисунки, а и дописките често повтаряли текстове от монографията “Дунавска България” . Въпреки известни компилативни елементи, материалите на Ригондо и Кофман привлекли вниманието върху царящия терор в българските земи. На тях дължим един твърде любопитен текст - предали разказа на капитана на кораба “Радецки” за Ботевата чета, демонстрирайки явната си симпатия към поета-революционер. Ригондо отбелязва, че “Ботийов” владеел свободно френски и немски езици, а когато описва срещата си с видинския управител Рифат паша, иронично посочва, че “негово превъзходителство не разбира френски” (7). И в други дописки кореспондентите представили стряскащ „спектакъл”- обезглавявания на бунтовници във Видин с вързани зад гърба ръце, обесвания. Спектакъл, или ежедневие било това? Макар и не съвсем прецизни във фактологията, текстовете в “Илюстрасион” повлияли на общественото мнение във Франция и в Европа. На страниците му впоследствие сътрудничели художниците Каран д’Аш, Реноар, Марчети, а А. Франс, А. Доде, Мопасан публикували свои разкази и романи. Данни за ситуацията в Империята предоставили и други французи, пребивавали тук - Ф. Бианкони написал книга, посветена на Източния въпрос, публикувана в Париж през 1876 г. Като главен инженер-архитект по разработването на железниците в Румелия, той имал чести контакти с османските служители. В книгата си описвал непрофесионализма на местната съдебна система - непознаване на модерното европейско право, а относно администрацията на Митхад паша изтъквал абсолютната й ретроградност(8).

Смята се, че свещеник Георги Тилев, участник в подготовката на Априлското въстание в ІV окръг и архиерейски наместник в Татар Пазарджик, пръв се свързал със западни представители. Той предал данни на д-р Лонг (ръководител на американските протестантски мисии в Цариград) и така информацията за ужасите и жертвите в Южна България стигнала до кореспондентите на в.”Дейли нюз” и била отпечатана в броя от 11/23 юни 1876 г. (9). Друго духовно лице -архимандрит М. Кусевич информирал американските представители в Робърт колеж в Цариград, които се свързали и предали чутото на журналиста от в. „Дейли нюз” Едуин Пиърс. Станислав Доспевски пък осведомил Найден Геров, по това време руски консул в Пловдив за събитията в Южна България. Чрез дописките му информацията достигнала до руските власти и била публикувана на страниците на авторитетни издания като в. “Голос” и “Московские ведомости” (10). Постепенно, изтичането на информация започнало да разкрива реалната картина в империята.

След дебати в английския парламент на 26 юни 1876 г., по предложение на външния министър лорд Дерби се създала анкетна комисия, с членове: секретарят на английското посолство в Цариград У. Беринг, американският консул в града Юджийн Скайлър и военният кореспондент Дж. Макгахан, призвана да разследва фактите и да докладва наблюденията си пред обществеността. От 30-те г. на ХІХ в. Англия поддържала целостта на Османската империя. Поради интересите си в Близкия Изток, тя започнала да проявява активност и към българския въпрос. През 1874 г. на власт дошло консервативно правителство, начело с Б. Дизраели, което през 1875 г. откупило от египетския халиф 54 % от акциите на Суецкия канал и успяло да разбие господстващото до момента френско влияние в района(11). Така тя се превърнала в най-мощната колониална империя, с изключително силна роля в европейския концерт. Това й позволило да демонстрира самостоятелна линия и отказала да подпише Берлинския меморандум от 12 май 1876 г. на шестте велики сили за реформи в Турция. Същевременно, в структурата на английското общество от втората половина на ХІХ в. се зародил важен коректив - силната роля на общественото мнение и на пресата.

Дописките на кореспондента Дж. Макгахан извършили прелом в общественото мнение в Англия и разкрили истинската картина на трагедията в България, за която дори сред най-висшите английски политически кръгове имало твърде превратна представа. Нещо повече - на 8 юни 1876 г., близо месец след потушаването на въстанието, британският посланик в Цариград Хенри Елиът успокоявал правителството си, че “жестокостите са преувеличени до степен, която ги лишава и от най-малка достоверност” (12). Макгахановите дописки били не само пример за гражданска доблест, но и до днес са модел за разследваща журналистика. Освен с голямата си емоционалност, те се характеризират със жив и полемичен език, а най-важната им специфика е достоверността. Той проявявал критичност и се усъмнявал в някои данни, като винаги посочвал поне 5-6 аргумента в защита на тезата си. Самият той е американец от ирландски произход, знаел перфектно руски език. За разлика от останалите разследващи, Макгахан и колегата му от комисията Ю. Скайлър, лично се срещали с пострадалите, двамата говорели отлично руски, което ги улеснявало в общуването (Ю. Скайлър бил един от първите преводачи на Тургенев, а в предходните години заемал посланически пост в Русия). Още в първото си писмо от 28 юли 1876 г. от Пловдив до “Дейли нюз”, Макгахан изразил дълбокия си потрес от видяното, възкликвайки: ”страхувам се, че не мога да бъда повече безпристрастен и сигурно - не мога да бъда повече хладнокръвен… Съществуват неща, които са повече от ужасни, за да позволят спокойна анкета.” След това цитира огромния брой изгорени села - 60-70 само в Пловдивско и посочва, че данните са потвърдени дори от враждебно настроените към българите гръцки и други чужди консули, както и от намиращите се тук мисионери(13). В следващ материал от 1 август 1876 г., описва как противно на дадените обещания пред У. Беринг и Ю. Скайлър, турските власти изпратили бирници в разорените села и изисквали стриктното събиране на таксите. Потресаваща и почти сюрреалистична, е картината от Батак, представена в дописката му от 2 август 1876 г. Всяка дописка има въздействащо заглавие - толкова силно, колкото и самите текстове, действително при Макгахан всеки детайл бил изпипван до съвършенство. Заглавието за Батак е лаконично и красноречиво: “Долината на смъртта и хората без сълзи”. В този доста по-дълъг от останалите материал, журналистът постига смайваща сила на перото. Представя “планините от страшни факти”, с които се сблъскал на място, пълната разруха и опустошение на града и невъзможността тук някога да се възобнови предишния бит. Описвайки осеяният с трупове път, по който минал, той го сравнява с руините на Херкулан и Помпей(14). Освен смъртта, покосила хиляди жертви, той рисува страданието на жителите, останали сами - майки, люлеещи в безумен захлас празните си ръце, виещи от скръб жени, чийто писък огласял цялата околност. Макгахан стига до корена на болката и не се бои да я представи пълно и дори натуралистично. Той останал удивен от високата образованост и будност на българите и от факта, че почти няма българско село без училище, а училищата се издържали чрез доброволни дарения. С искрена симпатия щрихира образа на мирно, трудолюбиво и узряло за свобода българско общество и оборва категорично насажданите на запад представи за населението на Балканите като дивашко. Посочва, че тук къщите са здрави, каменни, с удобства и някои от българските села дори биха могли да служат за пример на много английски и френски села. Най-важното обаче е, че авторът представя българите като невинно пострадало население, и се обръща с упрек към правителството на Дизраели. Видял с очите си над 3000 трупа в местната църква и телата на близо 200 девойки, заклани след изнасилвания и хвърлени край близкия до Батак хълм, Макгахан пише следното: ”Наистина турците са експедитивни. Мистър Дизраели, вие сте прав. Откакто направихте вашата остроумна забележка, тези хиляди момичета лежат вече много дни тук, на грамадата” (15). С тази реплика той визирал думите на Дизраели при парламентарен дебат на 10 юли 1876 г. и твърдението му, че цифрите за безчинствата са преувеличени. Ползвайки само информацията на посланик Х. Елиът, той дори нарекъл данните за кланетата “празни приказки от кафенетата” (16). Потресен от този цинизъм, Макгахан не им остава длъжен, а изобличенията му провокирали нови разследвания. След 11 август 1876 г. в много всекидневници започнали да излизат материали, свързани с българския въпрос: в 43 последователни броя “Морнинг пост” пуснал статии за българското въстание, включили се и някои хумористични издания с авторитет като “Пънч”, публикувал карикатура на самия Дизраели(17).

Важни данни се съдържат в четвъртото писмо на Макгахан от Пловдив, с дата 10 август 1876 г., озаглавено “Панагюрище: със знаме всичко е възможно”. Метафората е ясна - визира се масовостта на участието и революционното опиянение на населението. Немного известен факт е срещата му със Райна княгиня, затворена след потушаването на въстанието в къщата на местния имамин. Макгахан създава твърде любопитен образ на Райна княгиня - нежен и дори поетичен(18). Останал впечатлен от младостта й, лешниковите й очи и “уста като розова пъпка”. Споделя, че местните хора му я представяли като Жана д’Арк; “Райка”, както я нарича, била дъщеря на свещеник, работила като учителка. Макгахан изразява изумлението си от тукашния респект към учителите и споделя, че за разлика от положението на учителките в Лондон, в българските земи те били обкръжени от внимание и смятани за видни личности. Негов важен принос е опровержението на твърденията на някои анкетьори - турски чиновници и чужденци. Така например, след собствена проверка той разкрил лъжите на разследващия Киани паша, че уж дъщерята и жената на мюдюра в Копривщица били убити от българи, а се установило, че жена му е жива, а дъщеря той въобще нямал. Същевременно, Макгахан разбрал, че самата Райна княгиня била изнасилвана от 3-4 “брутални типове, които още мърсят земята с долното си съществуване”. В края на материала той отново упреква Х. Елиът и Дизраели, които “продължавали да ни бръщолевят за преувеличения. Несъмнено. Извършените тук престъпления преминават границата на всяко преувеличение. Зверските истории, които чухме, подлудяват!” Тежки, но предизвикани от политическата недалновидност на английския държавен глава думи изрекъл журналистът, без страх от санкции срещу себе си, убеден в правотата си и че отстоява справедлива кауза. По негово и на Ю. Скайлър застъпничество, Райна княгиня била освободена и скоро след това успяла да напусне страната.

Пряк резултат от изумителните репортажи на Макгахан, който имал дълъг журналистически стаж като военен кореспондент по време на Френско-пруската война, отразявал и Гражданската война в Испания през 1873 г., било спечелване на друга авторитетна фигура за българската кауза - бившият министър-председател Уилям Гладстон. Непримиримото слово на американеца с буйна ирландска кръв се обединило с филантропичния дух на Гладстон, току-що подал оставка като лидер на либералната партия и довело до незабравима журналистическо-памфлетна война срещу официалната политика на Англия. В деня, когато Дизраели си позволил да отрича кланетата в България - на 10 юли 1876 г., У. Гладстон произнесъл остра реч, в която критикувал двуличието на правителството и отказа му да се присъедини към Берлинския меморандум. Той пръв поставил директно въпроса дали е резонно да се продължава със защитата на целостта на Османската империя. В периода между 28 август и 2 септември 1876 г. Гладстон написал памфлета “Българските ужаси и Източният въпрос” (19). В остро сатиричното си произведение, което щяло да му донесе изключителна популярност и да го върне начело на либералите, той изложил българския въпрос и посочил нуждата от провеждане на радикални действия в империята. При това се базирал на изнесените от Макгахан факти, на предварителния доклад на Ю. Скайлър и на поместени в сините книги дипломатически депеши. Следвайки критиките на Макгахан от Пловдивските му дописки срещу английската пасивност на Изток, превръщаща Англия в съучастник на Турция, У. Гладстон призовал Англия към отказ от стратегията за отстояване на статуквото. По това време станал известен и докладът на друг участник в анкетната комисия - У. Беринг, цитиращ цифрата 15 хиляди жертви, дадени само в Батак, който открито заявил: “Батак е долина на сянката на смъртта” (20).

Памфлетът „Българските ужаси и Източният въпрос” се появил на 6 септември 1876 г. и предизвикал невиждан потрес сред английската общественост. Политикът, борещ се през мандата си от 1868-1874 г. за утвърждаване свободата на печата, словото и митингите, сега успял напълно да се възползва от придобивките на демокрацията в защита на станалата му любима българска кауза. Критикувайки некадърността на османската администрация, Гладстон си позволил твърде рязък тон, но всички представени факти били многократно проверени. В памфлета той призовал за даване автономия на българските земи. Макар в литературата да има спорове относно стойността на документа - дали е силен или популистки, факт е, че той достигнал изумителни за времето си тиражи и се превърнал в своеобразен бестселър - за около месец били продадени над 200 хиляди броя, цифра надвишаваща тогавашните тиражи на в. “Таймс”. Със справедливия си гняв, У. Гладстон успял да спечели и представители на умерените консерватори, а в подкрепа на идеите му се зародили различни форми на солидарност с българите - многохилядни митинги в Манчестър, Лондон и Ливърпул; започнало събиране на помощи. Дори консервативният в. “Таймс” публикувал “Призив за оказване помощ на пострадалите българи”, подписан от леди Стангфорд и от лятото на 1876 г. до януари 1877 г. били събрани 27 хил. лири, а тя посетила българските земи и лично раздала пари, дрехи, помогнала за устройване на 6 болници. Кулминация на проявите в защита на българите била речта на У. Гладстон в Блакхийт, Гринич на 9 септември 1876 г. пред 10 хилядна аудитория, в която той директно призовал Англия да осъществи натиск над Турция. Промяната в линията за ненамеса бележи повратен момент и значително спомогнала изявите на подготвящата се по това време българска делегация, начело с М. Балабанов и Д. Цанков.

По странен начин, в един времеви отрязък се свързали действията на тези четири страстни, на моменти авантюристични, но обсебени от българската кауза личности - Дж. Макгахан, У. Гладстон, М. Балабанов и Д. Цанков.

Идеята за пратеничество пред Европа се зародила почти едновременно сред будните българи в Цариград и във вътрешността на страната. Още през юни 1876 г. екзархът получил множество писма от най-пострадалите след въстанието райони - Пловдив, Татар-Пазарджик, София и другаде, с искания да се изпратят 1-2 лица пред великите сили, подписали Парижкия договор(21). Скоро той предложил на М. Балабанов да бъде едното лице, изхождайки от неговата популярност и от високата му юридическа квалификация. Изборът на втората фигура - Др. Цанков, бил повече от логичен. Известен с активната си позиция на общественик, дори през противоречивия му униатски период, той бил почитан като радетел за българщината. Това личи ясно от писмото на един от най-върлите му тогавашни опоненти Н. Геров до руския посланик Ступин: “Цанков е известен с горещия си патриотизъм”, след което му описвал как сменил името си от Димитър на чисто българското Драган, за да се разграничи от Фенер(22). За мисията през 1876 г. се изисквала компетентност в правни въпроси, владеене на чужди езици и реторични умения, с оглед на бъдещите дипломатически срещи, умения, каквито и двете избрани лица несъмнено притежавали. Благоприятстващ фактор, спомогнал за организирането и сравнително доброто финансиране на българската мисия пред европейските дворове, била появата на Българското человеколюбиво настоятелство в Румъния по това време. То съществувало паралелно с вече създаденото през 1875 г. БЧН, трансформирало се през юли 1876 г. в Българско централно благотворително дружество, начело с К. Цанков. През юли 1876 г. едрите български търговци в Букурещ създали второ Българско человеколюбиво настоятелство, с председател митрополит Панарет и фактически лидер и ръководител Евлоги Георгиев. Целта му била събиране на помощи за пострадалите от въстанието райони, то отправило призив и към кишиневските българи да се присъединят към организацията(23).

Има няколко версии по въпроса чия е била идеята за делегацията - на екзарх Антим, на Н. Геров, или на трето лице. В спомените си, племенникът на екзарха Тодор Милков дава любопитни сведения за намесата на Антим І пред турските власти непосредствено след въстанието. Той съставил рапорт за произволите в Сливен и Пловдив и го връчил на турския външния министър Сафет паша. След публикуването на първите дописки на Макгахан пък изпратил А. Шопов от Панагюрище да проучи нещата на място. Последният напълно потвърдил тъжната статистика, дори съставил списък на убитите в Панагюрище, Копривщица, Батак и Клисура(24). По инициатива на екзарха и на ректора на Робърт колеж Уошбърн в Англия бил делегиран преподавателя Стефан Панаретов, с мисия да обнародва събраните материали и да информира европейското обществено мнение за българския въпрос. Действително, той успял да публикува в Албиона няколко статии за турските жестокости. На практика в тези мерки виждаме зародиша на идеята за делегация пред европейските дворове.

Н. Геров бил сред първите, съобщил в руското посолство в Цариград за избухването на Априлското въстание, впоследствие обаче започнал да смекчава думите си и в рапортите говорел за безредици, а не за въстание. Съществуват данни, че през юли той посетил Букурещ и се свързал с Е. Георгиев точно по времето, когато се образувало Българското человеколюбиво настоятелство(25). Близък родственик с Е. Георгиев (женен е за братовчедка му Мария Пулиева(26)), Н. Геров се превърнал в координатор между делегатите и организацията. Именно той организирал срещата на о-в Халки, както и преговорите с екзарха за изпращане на делегатите зад граница.

От 28 юли до началото на август 1876 г. на о-в Халки се събрали М. Балабанов, Д. Цанков - по това време съветник на Екзархията и цензор в турското писалище по печата за българските вестници, Н. Геров, д-р Вълкович и тъста на М. Балабанов Д. Гешов. На тайните събрания бил разискван въпроса за изготвяне на Меморандум, но поради страх от разкриване на делото не се водели протоколи. Любопитни данни относно субсидирането на акцията се съдържат в преписката на Н. Геров с Евлоги Георгиев. С писмо от о-в Халки от 29 юли, Н. Геров го информирал за българската делегация - характерен елемент в кореспонденцията им, явно с цел запазване на делото в тайна, е известна метафоричност. Така Геров споменава за “двама души, за които ще му пише по-подробно” (27). В следващо писмо от 3 август 1876 г, отново от о-в Халки, където по това време се провеждали съвещанията на групата, той вече съобщава имената на избраните делегати - М. Балабанов, за когото му е говорил и преди в личен разговор и Драган Цанков. Ценно сведение е заявлението му, че с тях няма да има духовно лице, “защото не ся намира каквото трябва”. Дали не било открито подходящо лице, или отказът се дължал на колебливата линия на Екзархията, не е ясно, но като че ли второто твърдение е по-вероятното.

На о-в Халки било взето рискованото решение двамата представители - Д. Цанков и М. Балабанов да тръгнат “без книжа” и впоследствие да бъдат снабдени с препоръчителни писма. Според М. Балабанов екзархът бил запознат с всичко, но за да не буди подозрение, пожелал да се срещне поотделно с делегатите в столицата. Променяйки досегашния си курс на пряка подкрепа за българските дела, по въпроса с изпращането на делегацията, екзархът заел по-консервативна позиция. В разговор с Н. Геров, Антим предложил Д. Цанков да тръгне към европейските дворове, но не от Цариград, а от Румъния, “за да не компрометира Екзархията”. Най-сериозната грешка, допусната поради уклончивото поведение на екзарха, обаче била идеята делегацията да била изпратена без препоръчителни писма. Пред Н. Геров Антим І заявил, че по-добре било да им ги даде руското консулство(28). По такъв начин от самото начало те били лишени от официален документ, който да ги легитимира, а перипетиите показали колко проблеми изникнали именно поради липсата на препоръчителни писма. Още повече, подписът на екзарха - заемащ най-висок пост сред българите и глава на самостоятелната църква, би дал на делегатите статут на представители на целокупния българския народ, а не на случайни лица. Предпазливостта на Антим, опасяващ се да не бъде заподозрян като подбудител на акцията, лишили М. Балабанов и Д. Цанков от тази важна подкрепа. Тя продължила и при срещите му с делегатите - на 3 август 1876 г. Антим І се видял с Д. Цанков и го убедил да вземе отпуск като турски чиновник, без да дава много обяснения на властите. За да не поставя екзарха в затруднение, Цанков се съгласил и предложил, не без чувство за хумор, да посочи, че заминава уж “за да обходи дъщеря си във Виена”. Решило се кореспонденцията с делегатите да се води чрез архимандрит Методий Кусевич, който да предава писмата им на екзарха. На 5 август 1876 г. екзархът приел М. Балабанов и го уверил, че ще помоли граф Игнатиев да уведоми руските представителства в чужбина за предстоящата мисия и ще поиска те да ги улесняват изцяло в постъпките им(29).

На 3 август 1876 г. сам, пръв потеглил Драган Цанков - с параход за Варна, а оттам - за Русе и Букурещ. В Букурещ, следвайки начертания при съвещанията на о-в Халки план, той се видял с Е. Георгиев(30), чиято организация осигурявала финансирането на българската делегация. М. Балабанов потеглил четири дни по-късно за Виена, където двамата трябвало да се срещнат.
Данните, свързани с маршрута на делегацията, са описани в спомените на М. Балабанов и ще се опирам на тях за фактологията, в която той е доста прецизен, може би основна слабост на неговата книга е известно преувеличение на ролята му по време на акцията, което е донякъде обяснимо честолюбие на все пак значима обществена фигура. На практика, единственото препоръчително писмо, с което делегатите поели към Европа било предаденото им от Димитър Гешов, тъст на М. Балабанов писмо от името на Ив. Ев. Гешов до европейските дворове. В това писмо с дата 1/13 август 1876 г. той пожелал успех на мисията и описал продължаващите и в момента турски погроми в Пловдивско - побои над свещеници, безчинства над жени в Панагюрище и Пазарджик. Констатирайки усилване на мюсюлманския фанатизъм в засегнатите райони, Ив. Ев. Гешов изразявал вярата си в успешното отстояване на българската кауза от делегатите(31).

Първите дни във Виена делегатите прекарали в очакване на обещаните препоръчителни писма, за да могат да се представят пред официалните политически кръгове. Междувременно, те се сближили с намиращите се в града български търговци, за което доста им помогнало името на Балабановия тъст. Контактите им обаче оставали неофициални, макар българските търговци и еснафи да декларирали съпричастност към мисията. По същото време Е. Георгиев внесъл по сметката на търговците братя Паница във Виена 2067,06 франка и обещал и занапред да продължи да финансира българската делегация. При това той стриктно изисквал от Н. Геров обяснения за начина, по който ще се изразходва и управлява сумата(32). Прави впечатление педантичността и желанието му за постоянна отчетност, характеристики, които ще се проявят многократно в хода на мисията.

В средата на август 1876 г. М. Балабанов и Д. Цанков се срещнали с историка Ф. Каниц, автор на популярната и в отечеството им “Дунавска България”. Срещата преминала изключително сърдечно, той им дал важни практически съвети във връзка с мисията - препоръчал им да искат реални неща и най-вече да формулират прецизно границите на бъдеща свободна България. Впоследствие делегатите щели да имат и други ползотворни контакти с този горещ симпатизант на делото им и българофил. В най-важните мигове от престоя си в Европа - например след връчване на мемоара в Лондон, те го осведомявали за предприетите ходове(33), а два пъти потърсили съдействието му, за достъп до висшите австрийски политически кръгове. Първият студен душ за делегацията, дошъл на 17 август, при посещението в руското посолство във Виена. Приети доста хладно от посланик Новиков, с изненада и с “един вид удивление за мисията“, те разбрали, че той не е бил известен за нея. Следователно, не било изпълнено обещанието на екзарха за съдействие на руските посолства зад граница към българската кауза, а делегацията била оставена на собствените си възможности. Драматично откритие, към което за жалост щяла да се добави цяла серия други неуредици. В продължение на седмица М. Балабанов и Д. Цанков напразно се осведомявали в търговската къща на братя Паница, която служела като централа за кореспонденцията им от България и за сумите, предвидени за покриване разходите на делегацията. По същото време те се срещнали с дошлия специално заради тях от Прага историк и славянофил Марин Дринов. Контактите им били полезни, но си оставали все така лични(34). В доста остро писмо до Н. Геров от 24 август 1876 г. Е. Георгиев съобщил, че узнал за тежкото положение на делегатите, които все още ”нямат очакваните книги” - т.е. препоръчителните писма. Отсега нататък в кореспонденцията си Е. Георгиев щял да нарича М. Балабанов и Д. Цанков с прозвището “приятелите”, хем конспиративно, но и свидетелстващо за симпатия и съпричастност. Той призовал българските среди за по-отговорно отношение и изразил силно негодувание от проявената некоректност. Кратко, но точно упрекнал координатора на акцията Н. Геров “нали е имало споразумение?” (35).

В резултат на принудителното и скъпоструващо бездействие, и следвайки съвета на Евлоги Георгиев, с когото поддържали постоянна връзка, делегатите решили да се разделят - Д. Цанков да остане да чака във Виена пристигането на акредитивните писма, а М. Балабанов да замине за Париж, което той предприел в края на м. август. За жалост, и френската столица не се оказала по-гостоприемна към тях, с оглед сдобиване с жизненоважните документи. Още на 26 август 1876 г., веднага след пристигането си, М. Балабанов посетил руското посолство в Париж, но отново ударил на камък. Междувременно, той се видял с Ал. Екзарх, аташе в турското посолство в Париж, който се отнесъл с ентусиазъм към българската мисия и разказал за постъпките си пред европейските дворове отпреди 30 години. Ал. Екзарх изразил вярата си, че само сериозна европейска намеса би помогнала на българското дело. Както е известно, през 1841 г. той придружавал френския учен Ж. Банки при пътуването му из България, а в следващите няколко години сам написал няколко мемоара - до Гизо с молба за приемане на българи да се обучават във френски училища, а на 23 януари 1843 г. и до представителите на Русия, Прусия, Австрия, Англия, Франция и Турция с искане за свобода на България в рамките на Османската империя - т.е. за своего рода вътрешна автономия(36). Документът, който Д. Цанков и М. Балабанов съставили скоро след разговора с Ал. Екзарх също се наричал мемоар и подобно на Екзарховия акт, създателите му го връчили на представителите на великите сили.

На 29 август 1876 г. Цанков известил М. Балабанов, че още няма документи във Виена. По същото време Ф. Каниц им обещал, че би могъл да издейства аудиенция при австро-унгарския външен министър, като опит за разрешаване на проблема(37). Докато траело това тежко бездействие, М. Балабанов решил да пристъпи към същината на делото и да разреши казуса с липсващия им основен документ - мемоара до европейските правителства. За да си обясним смелата му постъпка, трябва да припомним забележителния му юридически и обществен опит. При съставянето на мемоара, той се ръководел основно от уговорките - устни от Цариград и от проведените дебати на о-в Халки. На тях възрожденските дейци предлагали в бъдещия документ да не се акцентира много върху темата за Априлското въстание, тъй като с нея турците оправдавали злодеянията си като резонни ответни мерки срещу българите. Затова, в мемоара въстанието било представено като неизбежна ответна мярка срещу турския финансов, административен и политически гнет. Изтъквали се тежките данъци и злоупотреби над българското население, което при това не разполагало с реални права на данъкоплатци(38). Подчертавало се, че реформите от 1839 г. са останали «мъртва буква» в империята и абсолютно неефективни, тъй като турските власти се основават в правораздаването само на шериата, при това винаги тълкуван в собствена полза. Основният акцент, разбира се, било устройството на бъдеща свободна България - пледирало се за пълна автономия с народно правителство, гарантирана от великите сили. С много лиризъм Балабанов описва създаването на документа - в уединение, сред шумния Париж, в скромен хотел, той често пишел и коригирал приготвеното, докато придобие завършен вид. На края той възкликва с нескрита гордост: «Лесно се чете сега той, но по онова време не тъй лесно се състави той». Особено характерен бил подписът под документа - свидетелстващ за самочувствието и отговорността на съставителите: «българските делегати», следват имената на Драган Цанков и Марко Балабанов, а вместо дата е поставено август 1876 г., с което документът е представен не като инцидентно съставен акт, а като плод на усилията на всички българи и техните ръководители.

След още десет дни Д. Цанков телеграфирал на другаря си, че и той ще пристигне в Париж, където заедно ще се надяват документите да пристигнат, а ако и това не стане - ще се наложи да се отправят към Лондон. В тона на участниците вече личи горчивина от неспазените обещания, за щастие нямало и следа от обезверяване, а само воля за справяне с непредвидено сложната ситуация. В запазено в архива на Н. Геров копие на писмо от 1/13 септември 1876 г., Драган Цанков заявил, че основна цел на мисията е Лондон, където трябва да изразят признателност на всички лица, обърнали общественото мнение в полза на българите. Именно в английската столица било най-резонно да се осъществи втората важна цел - връчване на мемоара с мерки за бъдещото българско управление(39). Същевременно, той изразил притеснението си, че още не са получили документа, който трябвало да бъде съставен в Цариград от лица, изразяващи общото мнение на българския народ. Любопитно е, че на няколко места в цитираното писмо, Драган Цанков изписал български народ с главна буква - свидетелство за респект към мнението на сънародниците и за отговорност пред лицата, избрали го за свой пълномощник. В края, без патос, но с разбиране за важността на момента, Цанков заявил, че пред опасността да се изпусне сгоден случай за въздействие, заради липсата на официален документ, те с М. Балабанов се виждат принудени сами да го съставят. «Нам не ни остава друго освен да чаками да получим този мемуар и да губим драгоценно време, или пък да си съставим ний, по собствени убеждения един мемуар и да си следувами работата» - в тези прости думи личи отговорното мислене на държавник и трибун.

Макар и рискован, оказало се, че именно ходът «ва банк» бил единствено правилният и щял да легитимира делегатите пред Европа. За да пробият изолацията, те решили сами да запознаят медиите с идеите си. И двамата осъзнавали ролята на словото и вярвали в силното му въздействие върху умовете. Във всяка столица, която посещавали при обиколката си из Европа, те се срещали приоритетно с журналисти, историци и хора на перото, пред които излагали българските искания. На 9 септември 1876 г. били приети в редакциите на няколко френски вестници като “Le Temps” и “La libert?”, “Joural des D?bats”. Интересни детайли за дейността им през този период се съдържат в преписката на Е. Георгиев с Н. Геров. На 3 септември 1876 г. Е. Георгиев съобщил, че получил писмо от Цанков и Балабанов, които му се оплаквали, че все още нямали “очакваните книги”, а от братя Паница разбрал, че “приятелите искат да им внеса и други пари” (40). Очевидно, българските делегати, чийто престой се удължавал, започнали да срещат първите материални затруднения зад граница, на което в голяма степен се дължал и стремежът им да добият по-скоро легален статут и да започнат същинската си мисия. В следващо писмо от 10 септември 1876 г. Е. Георгиев споделя, че ги посъветвал да тръгнат за Лондон и благодарил на Н. Геров, задето им е изпратил 150 турски лири, които обещава да му изплати. Следвайки поетия ангажимент, Е. Георгиев продължил да внася суми в търговската къща на братя Паница - на 17 септември по познатия стриктен начин съобщил за внесени 4567,06 франка. Разказал и че Человеколюбивото настоятелство в Букурещ е написало благодарствено писмо на журналиста Едуин Пиърс от «Дейли нюз», пръв информирал за турските зверства. Същевременно помолил Н. Геров да му го предаде и ако реши да го преведе на френски език.

За жалост и в Лондон, ситуацията с легитимирането на делегатите останала същата - и в тукашното руско посолство липсвали оставени за тях документи. Данни за този злополучен развой се съдържат в писмото на Т. Бурмов до Д. Цанков от 5/17 октомври 1876 г. В него Бурмов споделя констатацията си, че Нелидов «май не е уведомил руските посолства във Виена и Лондон за българската делегация» (41). Той заявява, че на желанието на екзарх Антим българските делегати да бъдат препоръчани пред руските посолства в чужбина, Нелидов отвърнал, че няма това право, но щял да помоли за съдействие граф Игнатиев. Мудността и пълната липса на координация, съпътстващи българската акция зад граница, за сетен път показали основната грешка - липсата на подготвени препоръчителни писма и на проект с българските искания. В английската столица обаче, съдбата щастливо срещнала делегатите с д-р П. Протич, преподавател в медицинското училище в Букурещ, който по това време бил по работа в града. Стар познайник на Д. Цанков и член на Добродетелната дружина, П. Протич проявил жив интерес и съпричастност към мисията. Включвайки се активно в делото, той помогнал при съставянето на основния документ - на 12 септември 1876 г. тримата прегледали меморандума, коригирали отделни пасажи и го оформили окончателно.

На следващия ден Д. Цанков и М. Балабанов се срещнали с английската общественичка леди Странгфорд, събираща помощи за пострадалите райони от Априлското въстание, а на 13 септември 1876 г. посетили редакцията на в. ”Дейли нюз”. Както и в Париж, делегатите особено държали да представят българските искания пред местната преса(42). С нескрит възторг, в спомените си М. Балабанов го нарича “свободолюбив вестник, който със своите прочути по онова време дописки от Цариград и с живите си статии върху турските свирепства бе разклатил до дъно душите на по-голямата част от английското общество”. При това положението на делегатите в подобна благоприятна към каузата им среда, било изпълнено с траги-комизъм - на резонно поставения от главния редактор Ф. Хил въпрос дали имат препоръчителни писма, двамата само се спогледали и отвърнали, че ги очакват. Уви, твърде дълго продължило това очакване, удрящо по честолюбието им при всяка по-важна среща. Деликатността на ситуацията се подсилвала и от факта, че българският въпрос ставал все по-разискван в английския парламент и в пресата. Представителите на заинтересованата страна обаче, не можели официално да изложат исканията си.

И ако досега срещали основно пречки, на 14 септември 1876 г., едно събитие преобърнало ситуацията в тяхна полза - за него помогнало заминаването им за Манчестър, важен индустриален център, населен с много български търговци. Тук, случайната, но решаваща среща с гръцкия търговец С. Хаджопуло, поддържащ търговски контакти и близък с Балабановия тъст Д. Гешов им отворила пътя към бленуваните препоръчителни писма. Хаджопуло ги поканил на гости, където дошъл гръцкия консул и заедно обсъждали “българските теглила”. Впоследствие С. Хаджопуло ги препоръчал на виден английски търговец, той - на консервативния депутат Х. Бърли, а последният - на външния министър лорд Дерби. Така, благодарение на авторитета на Балабановия тъст и изрядните му търговски връзки в Лондон, депутатите получили достъп до най-високите политически етажи на Албиона. Дългочаквана и изстрадана била тази победа. Тя обаче показва колко находчивост, смелост, отказ от честолюбие, трябвало да проявят делегатите. Същевременно, във в. “Гардиън” и “Екзаминър” се появили първите статии, осведомяващи за пребиваването на българската мисия в Лондон, конфузът от нелегитимността вече бил преодолян и се открил шанс за директни действия. За да бъде пълна иронията на ситуацията, чак сега от Цариград пристигнали официалните препоръчителни писма .

На 17 септември 1876 г., делегатите посетили руския посланик П. Шувалов и му показали готовия мемоар. Шувалов напълно го одобрил и дори им дал ценни практически съвети - да връчат документа поотделно и с лично придружително писмо на всеки посланик на великите сили в Лондон и да напишат отделно писмо до кралицата. Напътствията му целяли по-голяма авторитетност на акцията и заинтересованост на посланиците, чрез персоналното връчване на документа. Намерили най-сетне опора у руската дипломация, М. Балабанов и Д. Цанков не се поколебали и последвали инструкциите. На 18 септември те официално връчили мемоара на Шувалов, който обещал да го препрати на цар Александър ІІ(43). В следващите дни мемоарът бил предаден на италианското и английското посолства.

На 20 септеври 1876 г. се провела изключително важна политически среща - делегатите получили аудиенция при външшния министър лорд Дерби. Разговорът се водел на френски език, тогавашния дипломатически език. След като благодарил за усилията на английското правителство за реформиране на политическия строй в Турция, М. Балабанов разяснил целта на мемоара. Наблегнал на резонността на българския стремеж за независимост и собствено управление. Отговорът на лорд Дерби бил умерен - признавайки силните симпатии към българския въпрос в страната си, той посочил, че доста държави са заинтересовани в Източния въпрос и простата замяна на едно управление с друго не е лесна работа(44). Известна резервираност личала и в прозрачния му намек, че Англия се стреми към напредък, но е «за мира и желае да се постигне нещо добро без война». Тази формула отразявала опасенията от прекалено засилване на руските позиции в района при евентуални военни действия и щяла да бъде отстоявана още дълго време на Албиона. Лорд Дерби приел писмото до кралицата и отново подчертал, че Англия се стреми към реална промяна, но за излизане от тежкото положение по мирен начин. С двукратното акцентиране върху тази теза по време на разговора, той изразил негативната си нагласа към идеята за военен натиск над Турция. Въпреки декларираната линия за ненамеса чрез сила, депутатите усетили съпричастност и както искрено възкликнал М. Балабанов, в края на срещата се почувствали «като попорасли някак нравствено». Причина за еуфорията била първият им прием на високо равнище от официален представител на властта и легитимирането им като делегати на целокупния българския народ.

Важно постижение било спечелването на местната преса и отразяване на дейността на българската делегация зад граница на страниците й. Още на следващия ден във в. «Дейли нюз» излезнал материал, описващ приема във външно министерство, с което се сбъднала най-съкровената мечта на Д. Цанков - популяризиране на акцията чрез медиите. «Дейли нюз» се славел като един от най-авторитетните вестници, който не само формирал английското обществено мнение, но дописките му били препечатвани по цял свят. И по-късно, по време на руско-турската война прославените му кореспонденти - Дж. Макгахан и А. Форбс били най-активни и отразявали максимално точно събитията, създавайки перфектна система за изпращане на дописките си в редакцията, превръщайки се в основна информираща медия(45). Тези факти показват колко било важно привличането на изданието в подкрепа на българските интереси. Макар и прохождаща в дипломацията, българската делегация имала схващания за пресата, сходни с най-прогресивните тенденции на Запад и в синхрон с царящия в Англия пиетет към свободното слово, събранията и публичното изразяване на мнения. Неслучайно, на 22 септември 1876 г. делегатите получили покана да присъстват на митинг в Лондон, на който се защитавала българската кауза(46). Все по-често българският въпрос заставал в центъра на общественото мнение, а присъствието на делегатите в столицата по това време канализирало огромния интерес. Нарасналото им самочувствие проличало особено при срещата с лондонския кмет на 24 септември 1876 г. и особено при симптоматичния отговор на въпроса му дали имат препоръчителни писма и представят ли цяла България. Сега Д. Цанков и М. Балабанов гордо заявили, че са «делегати на целия български народ», след което като равностойни партньори участвали в заседанието на Градския съвет, където отново се обсъждал българския въпрос. В края на септември 1876 г. памфлетът на У. Гладстон «Българските ужаси и Източния въпрос», вече бил станал твърде популярен, а и впоследствие той продължил да нажежава общественото мнение чрез многобройните си публични прояви.

Последвала поредица изяви на делегатите - прием у либералния лидер лорд Джон Ръсел и банкет в тяхна чест в хотел Уестминстър на 27 септември 1876 г. На банкета те били поздравявани като представители на българския народ. В спонтанна и силно въздействаща реч М. Балабанов описал бъллгарските теглила. Той представил Априлското въстание като акт на висша саможертва, с цел постигане на права и свобода. Той разкритикувал продължаващия турски деспотизъм и оборил идеята за поддържане на статуквото чрез довода, че в тази страна няма шанс да се проведат истински реформи. Припомнил, че след Кримската война именно Англия поддържала Турция, надявайки се във възможността й да се реформира и изразил вярата на българите, че «сега пак тя (Англия) ще подкрепи нашето възкръсване към свободен живот». В тази емоционална, но и добре аргументирана, програмна реч, М. Балабанов проявил ораторските си умения - изразил виждането за необходимост от натиск върху империята, тъй като обещанията за реформи не давали резултат. Тази линия плътно следвала дадените от сънародниците им инструкции при посещенията си в Европа «да искат непрестанно автономия» (47). При това те находчиво изтъкнали значимостта на Англия в европейската дипломация като споменали участието й в Кримската война и важната й роля върху икономиката и политиката на империята.

И тази реч била подробно описана във в. «Дейли нюз» от 10 октомври 1876 г. Победният ход на делегатите продължил през същия ден - 27 септември 1876 г. те присъствали на многохиляден митинг в Хайд парк, организиран в подкрепа на България, за който Балабанов пише ентусиазирано в спомените си: «То не беше посрещане, то беше цяла овация!». Несвикнали на подобни прояви, българите използвали всеки форум, за да изложат каузата си и да дебатират най-щекотливите теми. На прием в зала «Сейнт Джеймз», делегатите отново станали обект на специални почести и внимание. Банкет в тяхна чест бил даден и в гр. Бирмингам на 30 септември. На него М. Балабанов прочел писмо от архимандрит М. Кусевич, който казвал, че за българите «името на англичанина между нашите селяни значи човеколюбие, милост, любов и народна свобода». С този цитат, Балабанов подчертал важната роля на Англия, смятана от сънародниците му за най-приятелски и добронамерено настроена към освободителното им дело(48). Особено важно било изявлението на делегатите по въпроса за способността на българите за самоуправление. Те опровергали твърденията, че турското управление не е толкова лошо, щом българите са получили самостоятелна църква и имат завидно материално благополучие, теза застъпвана дори от либерала и близък сътрудник на У. Гладстон г-н Форстър. Логично и аргументирано двамата делегати обосновали получаването на църковната самостоятелност като резултат от упоритите и справедливи борби на българите срещу Фенер. Относно материалния статус, изтъкнали, че той се дължал на трудолюбието и предприемчивостта на населението, което при собствено управление и без заробващите го османски данъци, би постигнало още по-сериозен напредък. Именно затова българите настоявали за освобождение на отечеството си, а не за полумерки и фиктивни административни реформи. След края на речта им, присъстващият либерален водач Чембърлейн горещо одобрил политическия им анализ и най-вече доказването на нуждата от автономно управление

На 29 септември/11 октомври 1876 г. делегатите получили дългоочакваното писмо от У. Гладстон, с покана да го посетят. Срещата се състояла на 14/26 октомври 1876 г. в къщата на неговия сподвижник и приятел - лорд Гренвил(49). Описвайки това важно посещение, М. Балабанов подчертава неговата сърдечност - Гладстон ги приел «като баща». Той изразил одобрение за мисията и заявил, че не вярва в реформирането на нравите в империята, нито в усъвършенстване на османската администрация. Същевременно, наблегнал на ролята на печата и на общественото мнение в Англия, нещо, което те сами вече били усетили и за около месец успели да станат техни фаворити. Гладстон ги посъветвал в изявите си да заявяват толерантност към останалите малцинства - турци, евреи, католици. Той бил твърде добре запознат с църковния въпрос и заръчал на делегатите да не намесват религиозните разпри в темата за политическа свобода. Напътствията му били конкретни и добре обмислени - като партиен лидер и политик с дълъг стаж в парламентарни дебати, имал представа за тънкостите на всяка тема. Детайлната му запознатост с политическите, църковни и административно-правни аспекти на българския въпрос била изумителна. По това време, едно от най-обсъжданите теми в английския парламент, била за способността на българите за самоуправление. Затова, един от основните въпроси на У. Гладстон към делегатите бил дали има българи, подготвени да заемат административни постове в страната. М. Балабанов и Д. Цанков привели множество примери за учители, заможни търговци, с кантори в чужбина и състоятелни земеделци от български произход, отговор, който напълно удовлетворил британския политик. Домакинът ги изпратил сърдечно, след което лично ги препоръчал на историците Фриймън и Форстър. Несъмнено, срещата носела лична симпатия, но и строго делови характер и допринесла за точното формулиране на българските искания пред английската общественост. Интересът на У. Гладстон към българската кауза продължил и след това - през март 1877 г. Той написал нов памфлет «Уроци по клане или поведението на турското правителство във и около България», който нямал същия резонанс, както първия, но предизвикал лавина от нови памфлети, насочени срещу официалната политика на правителството, както и научни проучвания, разглеждащи историческите и икономически аспекти на Източния въпрос(50).

Изключително важен акт, предприет от делегатите в Лондон, бил издаването на брошура. На 16/28 октомври 1876 г. тя била дадена за печат на английски и френски език, един екземпляр от нея Цанков и Балабанов изпратили на У. Гладстон, който я оценил високо и обещал да я предаде на някои вестници(51).

Брошурата развивала в подробен и популярен вис основните искания от мемоара. Изтъквала се древността и величието на българската държава при управлението на царете Симеон, Самуил и Асеневци. На църковния въпрос се отделяло малко място, без описание на разприте и етапите му. Акцентирало се обаче на зверствата след Априлското въстание, продължили дълго след това. При това се посочвало фалшифицирането на фактите като основна турска стратегия, за да бъдат изкарани българите виновни за погромите. Авторите привеждали множество примери, доказващи реалното състояние на нещата. Същевременно, те умишлено ограничили размаха на въстанието - твърдели, че то обхванало само няколко селища в Пловдивско, като Панагюрище и Копривщица, а предизвикало планини от кръв и зверства. Изопачаването на истината се дължало не на неинформираност, или неодобрение към революционните действия, а на стремежа им да представят положителен и градивен образ на българското общество пред английската общественост. Изяснявайки смисъла на въстанието, те многократно подчертавали, че дори с минималните оръжия, с които разполагали, българите бранели единствено своя имот, чест и жажда за свобода. Вероятно по идея на Цанков, чийто конфликти и критика на вилаетското управление на Митхад паша са добре известни(52), бил включен пасаж, разясняващ, че поради завистта му към добре уредените с училища, читалища и заможни български села, пашата не гледал с добро око на подема им и предизвикал известните погроми. Били приложени множество писма, получени от сънародниците им от Беброво, Видин, София, Оряхово, Свищов, Стара Загора, свидетелстващи за извършваните и в момента беззакония над мирното население. Документите придавали автентичност на брошурата и представлявали отличен пропаганден ход. Цитирало се как в Пловдивско османската администрация изисквала даждията си дори от напълно изгорени селища. Основното искане било за пълна автономия с народно правителство - в документа този текст бил изписан курсивно като крайно важен и се доказвала неспособността на турското общество и администрация да се реформират. Обещавала се толарантност към малцинствата в бъдеща свободна България - турци, евреи, католици. Любопитен пункт, очевидно Цанкова идея, било акцентирането върху практиката на самоуправление, масово разпространена в българските земи - всеки град, градец и село имали своя община, ръководена от избирани от населението първенци. Подчертавал се потенциалът на тази форма за бъдещото демократично устройство и фактът, че тя нямала свой аналог в Турция.

Твърде находчиво брошурата завършвала с цитат от в. «La Turquie», посочващ, че от всички области в Европейска Турция в момента именно България е «най-добре обработваната, тя плаща най-много даждия, защото тя произвежда много повече от съседните страни». С този акцент, взет от самата турска преса, се доказвала способността на българите за автономно управление. Това схващане било често застъпвано и в предходните години от М. Балабанов. На страниците на в. «Читалище» той развивал идеи за еволюцията като социална необходимост и абсолютна закономерност на обществото и за «напредъка като непрекъснат, ако и бавен вървеж към едно идеално съвършенство» (53). Съчетавайки социални идеи и политическите искания, брошурата била сериозен програмен документ, представил в популярен вид българските искания. В края се посочвала многочислеността на българите - ок. 5 милиона и обитаваните от тях територии - т.е границите, за които се претендирало: на север и юг от Стара планина чак до Одринско и Македония..

В писмо от 10 октомври 1876 г. един от вдъхновителите на акцията арх. М. Кусевич нарекъл делегатите «уважаеми представители на българския народ при Европейските кабинети», прозвище, което М. Балабанов и Д. Цанков си заслужили с цената на много нерви и усилия. Съветвал ги при изготвяне на меморандума, изрично да посочват, че се цели освобождение и автономия на България и да очертаят обхвата й, в който да влизат Южна Тракия и Западна (Македония). Препоръчвал също да изтъкнат производителността на българското стопанство и трудолюбието на населението(54). Както се видя, тези елементи били включени във всички основни документи. Делегатите изпълнили напътствията на сънародниците си, а в брошурата, чийто формат допускал по-емоционален тон, българският подем бил ярко откроен в противовес на застоя в икономиката на империята. Съпричастност към създаването на документите личи и в запазено писмо на Е. Георгиев до Драган Цанков с дата 26 септември/ 8 окт. 1876 г. Изразявайки горещото си одобрение за брошурата(55), той им предложил да я дадат «да се напечети от повече книжаре и то от по-главнете», за да може да достигне до по-широка публика. С прагматичния си усет Е. Георгиев формулирал същите съвети, каквито малко по-късно дал на делегатите и У. Гладстон. Спазвайки строгата си отчетност, Е. Георгиев ги уведомил за приведени 150 лири чрез Н. Геров и още 100 чрез братя Паница, като обещал и занапред да финансира акцията. Съобщил също, че и цариградските среди се събират средства в подкрепа на мисията им.

На 26 октомври 1876 г. Цанков и Балабанов посетили руския посланик П. Шувалов и узнали новината за предстоящото свикване на конференция в Цариград, която ще обсъжда и българския въпрос. Посланикът ги поздравил за активността им пред европейските дворове и заявил, че тяхната акция сериозно е допринесла за форума. Същевременно посочил, че смята мисията им за вече изпълнена(56). Наистина, още на 5/17 август 1876 г. при среща с английския посланик Лофтус, руският канцлер княз Горчаков развил идеята за свикване на конференция и предложил Англия да стане инициатор за организацията й, като страна силно заинтересована в Източния въпрос(57). Преди да напуснат Лондон, делегатите отишли в редакцията на «Дейли нюз», благодарили на главния редактор Ф. Хил за подкрепата и му оставили «по един наш портрет» за спомен, демонстрирайки респекта и симпатията си към медията. На 8 ноември 1876 г. с гордост от свършеното дело, те отпътували от Лондон и още същата вечер пристигнали в Париж. Тук посетили редакциите на в. “Moniteur universel” и “La France”, като в последната се срещнали с видния публицист Е. дьо Жирарден. Вече със статута на официални лица, те изложили пред него програмата си и доказали подготвеността на българите за самоуправление. Дори му представили списък на известни общественици и църковни дейци, с управленчески опит, но с молба да не го публикува, докато няма още уредена автономия. Отчитайки значимостта на каузата им, редакторът на в. “Moniteur universel” помогнал да получат аудиенция при френския външен министър дук Деказ.

Снабдени с препоръчителни писма, делегатите не срещали повече пречки, а и популярността, придобита при престоя им в Англия действала в тяхна полза. На 12/24 ноември 1876 г. те били приети официално от дук Деказ. В кратко слово М. Балабанов изтъкнал ролята на Франция като покровителка на свободолюбивите стремежи на народите, след което се спрял на потъпкването на гражданските права в империята и на неизпълнението на обещаните реформи. Дук Деказ поискал от делегатите да разяснят какво именно разбират под исканата широка автономия(58). Те отвърнали, че българите желаят “пълна автономия - без присъствие на турска администрация в управлението” и очертали границите, за които пледират: на север до р. Дунав, на юг до Одрин, а на югозапад - отвъд Рила. В подкрепа на иска си цитирали географската карта на видния френския учен Г. Лежан, създадена вследствие шестгодишните му проучвания на Балканите и публикувана през 1861 г. в книгата “Етнография на Европейска Турция”. Изчерпателният им отговор следвал заръките на сънародниците им, изразени в писмата на арх. М. Кусевеч и Т. Бурмов. На въпроса на министъра относно бъдещия държавен глава, те казали, че трябва да е “добър, опитен, просветен и честен европеец, препоръчан и поддържан от всички велики сили съвместно“(59). По подобен модел впоследствие щял да бъде избран първият български княз Ал. Батенберг. Делегатите получили и важното уверение, че на Цариградската конференция Франция ще подкрепи проекта им.

На 16 ноември 1876 г. те напуснали Франция и заминали за Италия. Известно е, че и по-рано двамата проявявали симпатия към възгледите на италианските революционни дейци - през 1869 г. М. Балабанов се бил срещал лично с Мацини(60). През 70-те години пък, от страниците на българската преса, заедно с Цанков се възхищавали от идеите на Гарибалди и Мацини за република(61). Сега, мисията им имала друг, дипломатически характер и те си позволили да отклонят покана за среща с Дж. Гарибалди, тъй като преценили, че в момента по-важно било представянето на българската кауза пред официалните италиански политически кръгове, от чиято позиция на конференцията зависело много(62). В Рим те се срещнали с видния общественик и сенатор граф Распони, до когото имали препоръчително писмо от Е. Георгиев(63) и с негово застъпничество получили аудиенция при министър-председателя. Срещата им се провела на 22 ноември 1876 г., при което граф Депретис заявил симпатията и ангажираността на Италия, стремяща се към подобрение на положението на българите. Получили тъй важна подкрепа на високо равнище, Цанков и Балабанов присъствали на заседание в Камарата и като официални лица били настанени в дипломатическата ложа на парламента. Видно е, че започналата преди три месеца импровизирано мисия постепенно получила легален, официален статут, а участниците й жънели значими успехи и подкрепа за делото си във всички посетени европейски дворове.

По време на обиколката из Европа делегатите поддържали постоянна връзка със сънародниците си - на 9 ноември 1876 г. те писали на Е. Георгиев и го известили за свикването на конференция в Цариград, както и за колебанията си дали отново да посетят Англия, страната инициатор на форума. Той обаче не одобрил плана и ги посъветвал бързо да се отправят към Русия, тъй като средствата около мисията им били силно ограничени, а и не смятал, че е нужно ново посещение в Англия, мнение, споделяно и от останалите дейци на Добродетелната дружина в Букурещ(64). Действително събитията се развивали твърде динамично - след неуспеха на сръбско-турската война, в която сръбската армия била напълно разбита, Русия започнала да се опасява от поражение на южните славяни в борбата им срещу империята и решила да действа за радикална промяна. На Турция бил даден ултиматум да спре военните действия срещу Сърбия, а след успешни преговори с Англия, започнала подготовка за свикване на конференция в Цариград, която да разгледа Източния въпрос(65).

В писаната няколко години след края на мисията им история на руско-турската война, М. Балабанов сериозно преосмислил събитията и представил форума в Цариград, отчитайки реалните интереси на силите-участнички(66). Още преди откриването на конферецията, Русия съставила свой, отделен проект за устройството на българските земи, отстояван от представителя й граф Н. П. Игнатиев. Той предвиждал създаване на единна автономна България в широки териториални граници, обхващащи Мизия, Тракия и Македония(67). В разработката му се включили и българи, начело с Т. Бурмов, а М. Кусевич и Йоаким Груев били натоварени да събират статистически данни за българското население. В писмо от 5/17 ноември 1876 г. до Д. Цанков, Т. Бурмов го информирал, че заедно с неколцина българи сътрудничи на руското посолство по проект, подготвящ автономия на България(68), който щял да се представи на Цариградската конференция. Той обещал да изпрати на делегатите зад граница препис със събраните статистически данни, за да могат да ги използват при връчването на мемоара и за отстояване на българските претенции.

Граф Игнатиев успял да привлече американския анкетьор Ю. Скайлър и руския княз Церетелев и използвайки докладите им, като лица, най-добре запознати с особеностите и условията в страната и създал проект «Скайлър-Церетелев», предвиждащ пълна автономия на България. Това бил проектът-максимум на руската дипломация. На конференцията обаче, ясно се проявили противоречията между отделните велики сили и основно между конкурентките Русия и Англия. За да намалят руската експанзия, Англия и Австро-Унгария се стараели да не се допусне създаване на единна българска национална държава и да се ограничат българските териториални претенции на юг и на запад(69). В резултат на тази концепция, подготвеният колективен проект бил доста по-консервативен от руския. Първият английски представител лорд Солзбъри, подкрепен от останалите посланици настоявал към българската област да се включат части от Тракия и Македония, след което по подобие на Босна и Херцеговина, тя да се раздели на две автономни области. Друга негова идея била границите на двете области да се отдалечат значително от Бяло море(70). Предлагало се управлението в автономните области да е смесено - областни правителства от християни и мюсюлмани, начело с губернатор с мандат от 5 години, чийто избор да се гарантира от великите сили. Предвиждало се освен войска да има народна гвардия и жандармерия, съставена от турци и християни и да се обяви обща амнистия за лицата, осъдени без присъда.

Цариградската конференция протекла в два етапа: подготвителен - от 18 ноември до 6 декември 1876 г., включващ съвещания на посланиците на шестте велики сили, без участие на турски представители, и същински - от 11 декември 1876 г. до разпускането й на 10/22 януари 1877 г. В деня на откриването на същинската конференция с топовни гърмежи било провъзгласено приемането на конституция - популистки акт, чрез който Турция се стремяла да обезсмисли исканията за реформи(71). Вдъхновена от идеите на Митхад паша, конституцията прокламирала равенство на вероизповеданията, пълно политическо равенство, право на поданиците да подават прошения. С нескрита ирония М. Балабанов нарича афишираните промени «призрачни реформи», повтарящи многобройните съществуващи само на хартия актове в империята.

Скоро след приемането на проекта на великите сили, Сафет паша заявил, че Турция отхвърля предложенията като сериозно засягащи целостта й. На 3/15 януари 1877 г. посланиците връчили смекчен вариант на проекта за реформи - предвиждащ по-малки териториални придобивки за Сърбия и Черна гора, но отново губернатори в Босна, Херцеговина и България за срок от 5 години, избирани с одобрение на великите сили, както и подобрение на данъчното облагане, разтуряне на нередовните войски, създаване на милиция от християни и турци, изгонване на черкезите в Азия. Предвиждало се реформите да се извършат в срок от 2 месеца, под контрола на две надзорни комисии, назначени от великите сили. На 9-тото заседание на конференцията обаче, Сафет паша съобщил категоричния отказ на Турция да приеме подобен проект. След явната обструкция, по предложение на лорд Солзбъри, конференцията се разпуснала, без опитът за реформиране на Империята да се е увенчал дори с минимален успех.

В тези съдбоносни дни българската делегация пред европейските дворове продължила акцията си. На 1/13 декември 1876 г. Др. Цанков и М. Балабанов пристигнали в Берлин, снабдени с препоръчителни писма, включително и от вече покойния американски консул Ю. Скайлър, но тук срещнали големи трудности в търсене на достъп до политическия елит. На 14 декември те отправили писмена молба за среща до канцлера О. фон Бисмарк, а два дни по-късно дори нарушили протокола и без покана отишли във външно министерство и поискали аудиенция(72). И след отговора, че канцлерът е зает по разискване на новия наказателен кодекс в Райхстага, те продължили да настояват и успели да си извоюват аудиенция при външния министър фон Бюлов. Делегатите получили уверението му, че Германия ще отстоява идеята за административна автономия на България на конференцията и макар да не е пряко заинтересована от Източния въпрос, го следи внимателно. Нарушавайки отново дипломатическите норми, Д. Цанков и М. Балабанов написали второ писмо до Бисмарк с искане за лична среща, за да му поднесат почитанията си. И така станало чудото… на 6/18 декември 1876 г. канцлерът уважил упорството им и ги поканил на среща. В проведения на френски разговор, заявил, че знае за мисията им, факт свидетелстващ за значимостта и отзвука й на запад. В обръщението си, М. Балабанов умело изтъкнал мощта на Германия, подчертавайки, че българите ценят подкрепата на «Германската империя». Така той изразил респект към мощта на страната, превърнала се във важен фактор след Франкфуртския мир от 10 V. 1871 г. и победата й над Франция. Българските делегати оценили вярно възшествието на една нова велика сила и на забележителния й лидер. Прагматично и съобразявайки се с ценностите на страната-домакин, те представили българските стремежи не за «разкош и социални преврати, а за трохица свободен живот». Бисмарк внимателно ги изслушал и репликирал, че според постигнатото на Цариградската конференция българите ще получат самостоятелен управител-християнин и съдилища. Особено важно било заявлението му накрая, че Русия е най-крайна и иска война, а Германия я поддържа(73). Както и в останалите европейски столици, и в Берлин делегатите посетили редакциите на най-влиятелните вестници - “National Zeitung” u “”Norddeutsche Algemeine Zeitung” и изложили българската кауза.

Изпълнили блестящо мисията си в Англия, Франция, Италия и Германия и с оглед промяната в руския курс към военни действия, те решили да заминат за Русия, страната, която в момента държала в ръцете си разрешаването на Източния въпрос. Пристигнали на 9/21 декември 1876 г. в Петербург, те още същия ден посетили външно министерство с молба за аудиенция. Тук външният министър Гирс веднага предложил да ги представи на канцлера княз Горчаков. Лесният достъп леко смутил делегатите - след обструкциите дори в страна като Германия, подобен акт бил твърде неочакван(74). Те изтъкнали липсата на официално облекло за среща на такова високо ниво, на което им било казано, че такова не е нужно за среща между приятели, а в отговор на притесненията им, самият Горчаков заявил, че скромното облекло съответства по-добре на «мъченическа България», отколкото нещо префърцунено. След това заявил, че е добре запознат с мисията им и ги разпитал за престоя в Англия. Похвалил приноса им и посочил, че в Русия тяхното дело е спечелено отдавна и много по-просто. С това намекнал, че тя е естественият им съюзник и основната страна, с воля за разрешаване на сложния Източен въпрос. Както У. Гладстон, и княз Горчаков се интересувал от практическите детайли около бъдещото устройство на България - дали българите разполагат с подготвен, образован и компетентен човек за поста административен управител. Делегатите посочили името на Гаврил Кръстевич, но събеседникът им проявил известен скептицизъм към тази кандидатура с мотива, че е по-добре постът да се заеме от християнин от Западна Европа, което обаче ще стане след създаването на свободна България. Само два дни след пристигането си в Русия, българските делегати узнали, че ще бъдат приети лично от император Александър ІІ. В деня преди срещата Гирс им представил проекта на граф Игнатиев, отстояван в момента от руската дипломация на Цариградската конференция. – т. нар. «план-минимум» - в него се предвиждало създаване на две автономни области, с центрове Търново и София, народна стража-милиция, българският да стане официален език, съдебно устройство, съобразно с болшинството на населението Същевременно, Гирс изразил опасенията си относно вероятността Турция да приеме тези реформи.

Един от най-паметните дни от посещението в Русия бил 11 декември 1876 г. - срещата с цар Александър ІІ в Зимния дворец. Протекла по славянски топло, царят отказал да му бъде целуната ръка, тя била симптоматична в много отношения. В словото си М. Балабанов благодарил за подкрепата и изразил признателността на целия български народ, изтъквайки наличието на свещени връзки между българи и руси. След тези думи цар Александър ІІ се просълзил - факт, който впоследствие щял да бъде описан в статия във в. «България» от 20 февруари 1898 г. със заглавие «Царските сълзи». Монархът заявил твърдото си решение да пристъпи към военни действия, ако мирните не дадат резултат.

Наистина, българската кауза отдавна била спечелена в Русия. Известно е, че в защита на българите застанали видни интелектуалци като Ф. М. Достоевски, който в студията си «Източният въпрос», писана през 1876 г., призовавал Русия независимо от последиците от евентуална война да се застъпи и да подкрепи славянството. С острото си слово той изобличил политиката на Дизраели и на сподвижниците му в английския парламент, съмняващи се «че 60 хиляди българи не са избити от турците, от башибозуците, а от някакви ренегати на славявството», и заклеймил лицемерието на официалната английска дипломация(75).

През следващите дни българските делегати били приети от княз Василчиков, председател на Славянския комитет в Петербург, присъствали на вечеря у канцлера княз Ал. Горчаков, който вдигнал наздравица «за българските делегати и за автономна България». На практика, Д. Цанков и М. Балабанов участвали във всяко по-важно мероприятие и сериозно допринесли за изграждането на положителен образ на страната сред руската общественост в момент, когато бъдещето й се решавало на най-висшия дипломатически форум в Цариград. Важна била и срещата им с княз Черкаски на 13 декември 1876 г., за когото те вече били узнали, че ще заема длъжността началник на гражданското управление при бъдещи военни действия, както и с руския военен министър Милютин. Посещението при славянофила Ив. С. Аксаков още повече ги убедило в скорошната развръзка на българската криза. При срещата с губернатора на Москва княз Долгоруки, те посетили близкия манастир «Страстной» и видели тук Райна княгиня, успяла да напусне Османската империя, след застъпничеството на Макгахан и пристигнала преди няколко месеца в града. За около седмица делегатите успели да спечелят за каузата си ключовите фигури на руската дипломация и да пледират за максимално благоприятно устройство на бъдеща свободна България. Те съдействали за формулирането на един либерален, демократичен модел на устройство на българските земи, стриктно следвйки заръките на сънародниците си - организатори на мисията пред Европа. В края на посещението в Русия, с чувство за изпълнен дълг, двамата написали благодарствено писмо до основния си благодетел - Евлоги Георгиев в Букурещ(76).

Фактът, че Цариградската конференция завършила с неуспех, се дължал на редица причини - те са известни и тук няма да ги представям детайлно. От една страна, повлияли противоречията между самите велики сили; както и двойнствеността в дипломацията на отделни страни - основно Англия, организаторката на форума, чийто втори делегат Х. Елиът работел в подкрепа на турската позиция и на практика блокирал исканията, издигнати от лорд Солзбъри. Франция нямала предишната дипломатическа тежест след поражението си във Френско-Пруската война от 1870 г. и не успяла да подкрепи българската кауза, така както правила по-рано. Въпреки неуспеха на конференцията, резултат от свикването й било втвърдяването на руската позиция, довело до решението за предприемане на военни действия. Последният дипломатически демарш - т. нар. Лондонски протокол, изработен по идея на граф Игнатиев и П. Шувалов бил връчен на Портата на 19/31 март 1877 г. и само след 10 дни категорично отхвърлен от нея с дълга нота. След пълното изчерпване на дипломатическите средства, останал само един възможен изход - войната. На 12 април 1877 г. княз Горчаков известил с нота великите сили, че е дошъл ред на военните действия(77).

В края на декември 1876 г. Д. Цанков и М. Балабанов отново посетили Виена. На 24 декември 1876 г., с помощта на верния си съидейник Ф. Каниц, те успели да се срещнат с министър-председателя граф Андраши и да му изложат българските искания(78). Андраши заявил, че е запознат с мисията им и следи отблизо българския въпрос. Същевременно, подчертал, че Австро-Унгария държи за мирно развитие на процесите на Балканския полуостров и е за постепенно подобряване положението на поробените народности. Той посъветвал българските представители да търсят постижимото, а да не гонят «фантазии за едно българско кралевство». В отговор на консервативната му позиция, Цанков кратко благодарил за помощта и издръжката на български младежи във Виена, инициативата за което била отново на големия българофил Ф. Каниц.

След напускане на австрийската столица, Д. Цанков разбрал за отказа на Портата да му разреши да премине границата и да се завърне в страната си. Известно време той останал емигрант по неволя, акцията на българските делегатите из Европа вече отдавна не била тайна. И ако на гневните въпроси на турския външен министър Сафет паша през есента на 1876 г. дори екзарх Антим І отговарял, че не знае нищо за делегацията, нито кой я е изпратил(79), след проведените от Цанков и Балабанов многобройни официални срещи, публични участия и изяви, описвани с възторг на страниците на най-тиражираните издания като «Дейли нюз», «Гардиън», «Илюстрасион», «Монд», «Руские новости», нямало политик в Европа, който да не узнал за смелите ходове на двамата обикновени, но самоутвержени и фанатично влюбени в страната си делегати. Така тези «приятели», споделящи различни политически възгледи - Д. Цанков се числял към «младите», Балабанов бил по-консервативен и клонял към течението на «старите» в Цариград, но отстоявайки българската кауза, двамата достойно защитили общия идеал. А тръгналият уж да «нагледа дъщерята във Виена» Драган Цанков дори не сварил да се прости с нея в австрийската столица, заради ангажираността си с мисията и за сетен път пренебрегнал личните си дела(80).

Ще завърша представянето на мисията от 1876-1877 г. със спомените на сънародниците на Цанков и Балабанов за делото им - още приживе Д. Цанков се сдобил с прозвището «дядо», с което според проф. Ив. Шишманов били удостоявани най-тачените лица в страната(81). В него личи признателността и благодарността към възрожденския деец, който заедно с другаря си М. Балабанов защитил пред най-видните европейски политици правото на една още несъществуваща държава да получи независимост, с такава всеотдайност, че напълно заслужили да бъдат наричани «българските представители пред Европа».


(1) М. Балабанов. Философски и социологически произведения. С., 1986, с. 8-9. Обратно в текста
(2) М. Ковачева. Драган Цанков. Общественик, политик, дипломат до 1878 г. С., 1982, с. 15-33. Обратно в текста
(3) Геза Фехер. Феликс Ф. Каниц. Живот, пътувания и научно дело. С., 1936 г. с. 68-84 Обратно в текста
(4) С. Романски. България в образите на Феликс Каниц. С., 1939, с. 7-11 Обратно в текста
(5) С. Романски. Цит. съч., с. 58-129. Обратно в текста
(6) България. Френска хроника. 1876-1878. Съставител: В. Василев. С., 1988, с. 15-18. Обратно в текста
(7) България. Френска хроника. , с. 20-26. Обратно в текста
(8) Йоно Митев. Сведенията на един френски инженер за събитията в Турция и в българските земи през 1876 г. - Сб. В чест на акад. Хр. А. Христов. Изследвания по случай 60 години от рождението му. С., 1976 г., с. 178-179. Обратно в текста
(9) О. Маждракова-Чавдарова. Комитетските дейци и съмишленици в България в навечерието и по време на Освободителната война от 1877-1878 г. - Сб. Проблеми на българското възраждане. С., 1981, 113-114. Обратно в текста
(10) А. Пантев, Р. Генов. Уилям Гладстон. Политика на праведна страст. С., 1999, с. 65-66. Обратно в текста
(11) М. Иконописова. Английската общественост и Априлското въстание. - Исторически преглед, 1976, кн. 1, с. 76-77. Обратно в текста
(12) А. Пантев, Р. Генов. Уилям Гладстон и българите. Политика на праведна страст. С., 1999, с. 65-66. Обратно в текста
(13) Макгахан. Американският свидетел. С., 2002, с. 16-28. Обратно в текста
(14) Макгахан. Цит. съч., с. 31. Обратно в текста
(15) Макгахан. Американският свидетел…, с. 55. Обратно в текста
(16) А. Пантев, Р. Генов. Уилям Гладстон.., с. 69 и сл. Обратно в текста
(17) М. Иконописова. Цит. съч., с. 80-81. Обратно в текста
(18) Макгахан. Цит. съч., с. 56-79. Обратно в текста
(19) А. Пантев, Р. Генов. Цит. съч., с. 74-76. Обратно в текста
(20) М. Иконописова. Цит. съч., с. 82. Обратно в текста
(21) М. Балабанов. Страница от политическото ни възраждане. С., 1904, с. 72-73. Обратно в текста
(22) Документи за българската история, т. І, част І. С., 1931, с. 92-93. Обратно в текста
(23) К. Шарова. Българската национална акция пред Европа след Априлското въстание и Русия. - В: Освобождението на България и руската общественост. Летопис на дружбата, т. 6. С., 1977, с. 210-231. Обратно в текста
(24) Т. Милков. Антим първи български екзарх. Живот и духовно-обществената му деятелност. Пловдив, 1899, с. 127-138. Обратно в текста
(25) К. Шарова. Цит. съч, с. 235 и сл.. Обратно в текста
(26) Из архивата на Н. Геров, книга І. С., 1911 г, с. 106. Обратно в текста
(27) Из архивата на Н. Геров, книга І…, с. 143. Обратно в текста
(28) Т. Милков. Цит. съч., с. 138-140. Обратно в текста
(29) М. Балабанов. Страница от…, с. 79-80. Обратно в текста
(30) Из архивата на Н. Геров, книга І, с. 144. Обратно в текста
(31) М. Балабанов. Цит. съч., с. 81-84. Обратно в текста
(32) Из архивата на Н. Геров, книга І, с. 144. Обратно в текста
(33) Геза Фехер. Феликс Каниц…., с. 162-163. Обратно в текста
(34) М. Балабанов. Цит. съч., с. 106-108. Обратно в текста
(35) Из архивата на Н. Геров, книга. І, с. 145. Обратно в текста
(36) К. Шарова. Българската дипломатическа акция пред Европа в началото на 40-те години на ХІХ в. - Сб. България и европейските страни през ХІХ-ХХ век. С., 1975, 38-44. Обратно в текста
(37) М. Балабанов. Страница от политическата ни история…., с. 110-116. Обратно в текста
(38) М. Балабанов. Цит. съч…, с. 141 и сл. Обратно в текста
(39) Из архивата на Н. Геров., кн. І, с. 145-146. Обратно в текста
(40) Из архивата на Н. Геров, кн. І, с. 146-147. Обратно в текста
(41) БИА, арх. ф. 11, ед. 8, лист 3-4. Обратно в текста
(42) М. Балабанов. Страница от…, с. 120-132.. Обратно в текста
(43) М. Ковачева. Драган Цанков. Общественик, политик…, с. 177-178. Обратно в текста
(44) М. Балабанов. Цит. съч., с. 152-155. Обратно в текста
(45) Л. Генова. Западните кореспонденти в руско-турската война 1877-1878 г. - Сб. Освобождението на България. С., 1982, с. 160-164. Обратно в текста
(46) М. Балабанов. Цит. съч., с. 169-196. Обратно в текста
(47) БИА, арх. 11, арх. ед. 8, лист 14 гръб (писмо на М. Кусевич до делегатите). Обратно в текста
(48) М. Балабанов. Страница от.., с. 207-216. Обратно в текста
(49) М. Балабанов. Цит. съч., с. 230-236. Обратно в текста
(50) А. Пантев, Р. Генов. Цит. съч, с. 90-95. Обратно в текста
(51) М. Балабанов. Цит. съч., с. 248-282. Обратно в текста
(52) Българско национално-революционно движение 1868-1874. Чуждестранни документи 1872-1874 г. , том 2. С., 1992, с. 137-138 и с. 337. Обратно в текста
(53) Читалище, І, № 1, януари 1870, с. 10. Обратно в текста
(54) БИА, арх. ф. 11, ед. 8, лист 15-17. Обратно в текста
(55) БИА, арх. ф. 11, ед. 8, лист 9. Обратно в текста
(56) М. Балабанов. Цит. съч., с. 275. Обратно в текста
(57) Хр. Христов. Хр. Христов. Българският въпрос на Цариградската конференция. - В: Сб. Освобождението на България. С., 1970, с- 50-51. Обратно в текста
(58) М. Ковачева. Драган Цанков…, с. 186. Обратно в текста
(59) М. Балабанов. Цит. съч. с. 301-305. Обратно в текста
(60) Йоно Митев. Гарибалди и българското национално-освободително движение през 60-те-70-те години на ХІХ в. - В : Сб. Освобождението на България. С., 1970, с. 13-23. Обратно в текста
(61) Сп. „Читалище”, бр. 7 от 30 март 1874, с. 204-216. Обратно в текста
(62) М. Ковачева. Драган Цанков…, с. 187. Обратно в текста
(63) БИА, арх. ф. 11, лист 11. Обратно в текста
(64) К.Шарова. Българската национална акция пред Европа след Априлското въстание…, с. 250-252., вж. и Из архивата на Н. Геров, кн. І, с. 152. Обратно в текста
(65) Хр. Христов. Русия, западните държави и освобождението на България от османско владичество. – В: Сб. Освобождението на България, С., 1982 г, с. 16-17. Обратно в текста
(66) М. Балабанов. Войната за освобождението на България 1877/1878 г. Съставена според «Илюстрована военна хроника на лайпцигския «Илюстрован вестник» и допълнена от М. Балабанов. С., 1881, с. 3-6 . Обратно в текста
(67) К.Шарова. Българската национална акция пред Европа…с. 258. Обратно в текста
(68) БИА, арх. ф. 11, ед. 8, лист 8. Обратно в текста
(69) Йоно Митев. Дипломатическата конференция в Цариград 1876 г и българският въпрос. - Сб. Освобождението на България, С., 1982 г., с. 52-53. Обратно в текста
(70) Хр. Христов. Русия, западните държави и освобождението на България от османско владичество. — В: Сб. Освобождението на България, С., 1982 г, с. 17 и сл.. Обратно в текста
(71) М. Балабанов. Войната за освобождението…, с. 8-11. Обратно в текста
(72) М. Балабанов. Страница от политическото ни минало.., с. 344-348. Обратно в текста
(73) М. Балабанов. Страница от…, с. 356-358. Обратно в текста
(74) М. Балабанов. Страница от…, с. 363-373. Обратно в текста
(75) Ф. М. Достоевски. Избрани съчинения, „Дневник на писателя 1873-1876”, т. 10, с. 368-370. Обратно в текста
(76) М. Балабанов. Страница от…, с. 386-388. Обратно в текста
(77) М. Балабанов. Войната за освобождението…, с. 15-16. Обратно в текста
(78) Г. Фехер. Феликс Каниц…, с. 83-84. Обратно в текста
(79) Т. Милков. Антим І…, с. 140. Обратно в текста
(80) БИА, ф. 12, арх. ед. 57, лист. 148. Обратно в текста
(81) Ив. Шишманов. Драган Цанков. (1828-1911). - Сп. „Българска мисъл”. С., 1928, с. 15-16. Обратно в текста



Още статии по темата »




М н е н и я

от: d3l5bFF1esj, ( 3ftr920qphx@yahoo.com )
публикувано: 28.06.2016 14:46:52 часа

I could read a book about this without finding such real-world apesaochpr!



И з п р а т и   м н е н и е

Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box





  начало   Кои сме ние   история   контакти   връзки   МУЗИКА   история на изуството   Форум МАКЕДОНИЯ   ЕСЕИСТИКА   Литература   Нашата книжарница предлага