начало   контакти
vardar@art.bg


Исторически архив
Документи
Македония
Малко смех
М У З И К А
Новини
История на изкуството: http://classica.art.bg/
ПОЕЗИЯ
Фотогалерия
литература
Книжарница "История" предлага

всички теми »


Федерацията на южните славяни като средство за постигане целите на югославската външна политика ( 1944-1948 г.)

дата: 19 Юни 2009 г. , автор: Ивайло Кискинов

В периода 1944 - 1948 г. Югославските ръководители си поставят за цел използвайки идеята за Федератция да подчинят под своя власт съседните славянски народи и преди всичко българите в Македония.

ФЕДЕРАЦИЯТА  НА  ЮЖНИТЕ  СЛАВЯНИ

КАТО  СРЕДСТВО  ЗА  ПОСТИГАНЕ  ЦЕЛИТЕ  НА

ЮГОСЛАВСКАТА  ВЪНШНА  ПОЛИТИКА / 1944 - 1948 /

 

ИВАЙЛО   КИСКИНОВ

-------------------------------------------------------------------------------------------

         На 9 септември 1944 г. с навлизането на частите на Съветската армия в България се установява правителството на Отечествения фронт. Политическата физиономия на  новия кабинет се определя от равномерното  разпределение  на министерските кресла между четирите основни партии, формиращи ОФ. Ключовите министерски постове се заемат от представителите на Българската работническа партия /комунисти/ (БРП/к/), което определя първостепенната и роля в управлението на страната. Но  силните позиции на Народен съюз “Звено” във войската налагат важни управленски ресори да бъдат предоставени на негови представители.

         Липсата на контрол върху армията от страна на БРП/к/  поражда известни съмнения сред нейния Централен комитет относно лоялността на съюзниците в коалицията. След консултациите си с водачите на НС “ Звено “ Кимон Георгиев  и  Дамян Велчев, секретарят на ЦК на БРП / к / Трайчо Костов се убеждава, че позицията на двете формации по въпросите на политическото бъдеще на България и външната политика съвпадат.1      

         Опасенията на Тр. Костов в това отношение са излишни. Още в първата прокламация, прочетена сутринта на девети септември от министър-председателя К. Георгиев, а също и в обявената седмица по - късно правителствена програма се заявява, че правителството ще се стреми към осъществяването на “неразривни връзки със Съветския съюз и нова Югославия”, приятелство със западните демокрации и балканските съседи.2

         Приоритетното място на Югославия в балканската политика на България е следствие на няколко фактора. Като бивш съюзник на Третия райх българската държава попада в тежка международна изолация. За изход от създалате се ситуация тя не може да разчита на подкрепата на Румъния, чието положение е сходно с това на България. Отношението на Турция е открито неприязнено, а колкото до Гърция - съществува неяснота относно нейното политическо бъдеще.

         При това положение като най-стабилен партньор на правителството на ОФ на Балканите се явява Националният комитет за освобождение на Югославия/НКОЮ/.  Наистина между двете страни стоят неуредени сложните национално-териториални проблеми. Но идеологическата и политическата близост на ОФ и НКОЮ, общите задачи, които имат да решават двете страни, както и славянското родство дават основание да се предполага, че спорните въпроси могат да бъдат уредени в дух на приятелство и взаимно разбирателство.3 Още повече, че ОФ кабинетът прави първата крачка като декларира, че македонския въпрос ще се разреши на базата на самоопределението на македонското население.4

          Не на последно място трябва да се посочи политическата традиция на ОФ партиите за добросъседство и сътрудничество с народите на Югославия. И БЗНС, и НС “ Звено “, съюзници на БРП/к/ в ОФ, в годините между двете световни войни - съответно през 20-те и 30-те години, съставят свои правителства, които провеждат политика, ориентирана към тясно сближение с Югославия. Колкото до БРП/к/ и БСДП, традиционно е схващането им, че националния въпрос на Балканите, в частност между България и Югославия, може да бъде решен единствено на базата на създаването на балканска или южнославянска федерация. При това и четирите партии проявяват склонност - и в миналото, и сега - за компромиси и отстъпки по националния въпрос.5

         Създадената през есента на 1944 г. обстановка на Балканите е благоприятна за реализирането на югославската външнополити-ческа програма, приета още в края на ноември 1942 г. на първото заседание на Антифашисткото вече за народното освобождение на Югославия/АВНОЮ/.  Идеята, заложена в нея е да се възстановят довоенните граници на Югославия. Слабата дипломатическа позиция на България, обаче, както и споменатите по-горе виждания на ОФ по въпросите на българската външна политика дават всички основания на югославските ръководители да смятат, че е възможно постигането на нещо повече.6 И наистина югославяните не пропускат да направят опит да се възползват от крайно тежкото положение, в което се намира България.

          Въпреки декларираната готовност за промяна в отношението си към българската държава действията на югославското военно и политическо ръководство говорят по-скоро за обратното. Първият проблем, който се изправя между “нова Югославия”  и България е този за военното сътрудничество. Като основна причина за нежеланието да се допусне участието на българските войски в бойните операции на югославска територия се изтъква, че те , като доскорошни “окупатори”

 са твърде непопулярни сред местното население. Оттук като предварително условие за нормализирането на отношенията между двете съседни страни се поставя ултимативното искане за изтеглянето на българските войски на линията на съществуващата до 1941 г. българо- югославска граница.7 Така още при предварителните контакти между ОФ и НКОЮ последният дава да се разбере, че пътя към така желаното сближение минава през категоричен отказ на България от Вардарския дял на Македония. Нещо повече - ултиматумът за възстановяване на старата граница идва да покаже, че въпреки признанието за нанесената на България несправедливост чрез откъсването на Западните покрайнини, югославското ръководство няма намерение да се отказва от тези земи.

          Тъй като в плановете на Съветското върховно главно командване заляга използването на свежите български войски в бойните операции на територията на Югославия8 ясно е, че югославските лидери не могат да разчитат на успех в желанието си да не допуснат това. Времето до подписването на официално споразумение между ОФ и НКОЮ се използва от югославска страна за упражняване на силен натиск върху най-податливото звено в българската правителствена коалиция - БРП/к/. Усилието на югославяните дава резултат. По време на разговорите в София на 25 септември 1944 г. БРП/к/ капитулира. Българските комунисти се задължават да работят за внедряването на македонско национално съзнание сред населението на Пиринския край и за подготовка за неговото присъединяване към Народна република Македония в най-близко време.9

         Фактът че споразумението между двете комунистически партии е неофициално дава възможност на българския ЦК по - късно да се откаже от него. Отстъплението от националната кауза, обаче, е налице, което идва да покаже, че в подходящо време и при благоприятна ситуация Югославия би могла да постигне успех в желаната посока.10

Подписаното на 5 октомври 1944 г. в Крайова споразумение между България и Югославия, макар и твърде общо, регулира отношенията  между двете страни и осигурява участието на българската армия в бойните дейстия срещу Германия. Постигнато е съгласие до края на войната да не се повдига въпроса за връщането на Западните покрайнини на България, както и този за присъединяването на Пиринския край /бившата Горноджумайска област/ към Югославия.11

 След неуспешния опит за предварителното решаване на македонския въпрос в изгоден за Югославия вариант НКОЮ се връща към идеята за създаване на федерация на южните славяни. Изборът на момента за начало на преговорите и последвалите конкретни действия на югославското ръководство ни карат да се съмняваме в искреността на неговите намерения. Повдигането на въпроса за създаването на южнославянска федерация от страна Националния комитет е тактически ход, който трябва да осигури стратегическите югославски цели - възстановяването на довоенните граници, а по възможност и присъединяването на нови територии.

         С федеративната си инициатива НКОЮ преследва няколко цели. Във вътрешно политически план тя е сполучлив ход в борбата с представителите на емигрантското кралско правителство, които също имат подобни идеи относно следвоенното бъдеще на Балканите. Слуховете за “джентълменското“ споразумение между Сталин и Чърчил,

като че ли се потвърждават заради натиска на съветското ръководство върху Тито за реорганизиране на югославското правителство, чрез включването в него на представители на емигрантския кралски кабинет.

  Едва ли е случайно съвпадението, че инициативата на НКОЮ за преговори с България относно създаването на федеративен съюз идва в момент, когато между Тито и министър-председателя на емигрантския кабинет д-р Иван Шубашич се подписва споразумение за създаване на регентски съвет и коалиционно правителство.12

  От друга страна един евентуален успех в осъществяването на федеративния замисъл би се отразил изключително неблагоприятно върху британските интереси на Балканите. Наличието на македонска федерална единица в Югославия и преговорите с България за размяна на територии, макар и в рамките на междудържавен съюз, будят опасения, че в удобен момент Тито би могъл да предяви претенции и за присъединяването на егейския македонски дял. Направеният в разгара на войната сондаж от страна на ЮКП пред гръцкия Национално-освободителен фронт/ЕАМ/ и Гръцката комунистическа партия/ГКП/ в този смисъл е ясно указание, че подобен ход на НКОЮ не може да се изключи.13 Непредсказуемостта на маршал Тито държи Форин офис в постоянно напрежение като в същото време осигурява на югославската дипломация широко поле за маневри.

         Съществени резултати от разиграването на федеративната карта могат да се очакват откъм България. Това че в управляващия ОФ влизат партии, чиито традиционни настроения са в полза на сближението с Югославия само по себе си е достатъчно за югославските цели. Чувството за вина пред югославските народи, преклонението и възвеличаването на югославското съпротивително движение и личността на Тито, стигащо до абсурдни размери е допълнително указание за отстъпчивостта, която може да се очаква от българите.14 С помощта на правителствената пропаганда постепенно започва да се утвърждава и сред широката българска общественост представата, че бъдещето на България е в обединението с югославската държава, в рамките на която ще се решат наследените от миналото национални проблеми.15 Разбира се цената на българо-югославското сближение е отказа от всякакви прояви на “великобългарски шовинизъм“, т. е. българите небива да протестират от действията на великосръбските агенти в Македония, Западните покрайнини и във вътрешността на България. Защото възстановените след девети септември българо- югославски дружества и ръководството на македонската емиграция в България работят в полза на югославските интереси - за подготовката на откъсването на Пиринския край от нашата страна.16

         От хода на започналите преговори за сключването на междудържавен съюз става ясно какви са целите, които преследват двете страни. България се стреми към действително осъществяване на федерацията на южните славяни като гаранция за разрешаването на национално-териториалните проблеми със западната съседка. За Югославия въпросът за сключването на междудържавен съюз с България стои по съвсем различен начин. Действията на югославското ръководство са разчетени така, че да се избегнат всякакви упреци и обвинения, че то не желае да сътрудничи за постигането на общата цел. Тъкмо напротив - умело се създава впечатлението, че именно НКОЮ прави всичко възможно да се преодолеят препятсвията пред разбирателството и настоява за скорошното осъществяване на федерацията. По такъв начин ЮКП и НКОЮ си запазват правото по- късно да хвърлят вината за неуспеха на федеративните начинания върху България.17

         Ако се разгледат внимателно ходовете на югославското ръководство става ясно, че афишираните намерения са привидни. Всъщност това, към което се стреми Югославия е не федерация с България, а откъсването на Пиринския край от нейната територия. Не може да не направи впечатление постоянството, с което югославяните повдигат въпроса за подготовката за присъединяването на Горноджумайска област към НР Македония. Югославското ръководство не се смущава и от това, че за да се затрахова, правителството на ОФ обвързва проблема за Пиринския край с този за Западните покрайнини.18  За да не бъде упрекнат в деструктивно поведение НКОЮ формално се съгласява с предложението за едновременната размяна, което, разбира се, не означава, че е готов на компромиси.

         Фактите категорично говорят в полза на това твърдение. Така например, когато българското правителство предприема мерки за облекчаване на положението на населението в Царибродско и Босилеградско, а по-късно - за организиране на срещи и събори на жителите от двете страни на границата, винаги среща от страна на югославската администрация зле прикрит стремеж да се пречи.19 Що се отнася до Пиринския край се стига до там, по признанието на висши функционери на БРП/к/, че се създава положение на фактическо двувластие.20 Въпреки очебийното несъответствие в подхода на югославските и българските власти, съответно към Горноджумайско и Западните покрайнини, партийно-правителствените среди в Югославия, и особенно в Македония не престават да се жалват, че не се върши достатъчно за скорошното осъществяване на “идеала на македонския народ - свободна и независима Македония“. Нещо повече - скопските управници си позволяват да настояват “обединението“ на Македония да стане “макар и с два дни” по - рано  от сключването на съюзен договор между България и Югославия, а дори и ако не се стигне до федерация.21

         Известно е, че преговорите между Югославия и България прекъсват след енергичния протест на Форин офис пред Москва, Белград и София. Като се има в предвид, че осъществяването на федерацията сериозно би увредило британските интереси в Югоизточна Европа, английската реакция е съвсем закономерна. Смущаващото тук е друго: възниква въпросът - защо Великобритания изчаква повече от два месеца преди да изрази неодобрението си относно българо- югославските федеративни проекти. Несериозно е да се мисли, че Форин офис е бил в неведение за естеството на твърде интензивните българо- югославски контакти. Обвиненията, които се отправят по-късно към българското правителство от страна на ЮКП и НКОЮ за изтичане на информация, ни навежда на мисълта, че именно Титовия щаб предизвиква британската намеса.

         Поведението на югославското ръководство може да се обясни с това, че възможностите за лавиране вече са изчерпани. От Москва идва покана София и Белград да изпратят свои правителствени делегации за финализиране на федеративните преговори. Въпреки че различията по въпроса за формата и темповете за изграждането на съюза не са преодолени, съветското ръководство дава знак, че е решено федерацията между Югославия и България да се осъществи в най-къс срок.22 Така контролът върху ситуацията се изплъзва от ръцете на Тито - предприемането на конкретни мерки, които да доведат до българо- югославското единение става съвсем реална  възможност. Това, обаче, не влиза в плановете на Тито. Изходът от създалото се положение е един - да се предизвика британската интервенция.

 

                 ;               &nbs p;      *               &nbs p; *               &nbs p; *

 

         С прекъсването на преговорите идеята, че обединението на южните славяни в едно държавно тяло е въпрос на недалечно бъдеще не отмира. Използва се всеки повод за демонстриране на укрепващото българо - югославско сътрудничество. Официално, обаче, въпросът за Южнославянска федерация не се повдига чак до 1947 г. Като мотив за това се изтъква неуреденото международно положение на България, което не и позволява да предприема  каквито и да е дипломатически инициативи. Това, разбира се, е вярно, но има и друга причина. Усилията на югославската дипломация в този период са насочени в друга посока - към отстояване на югославските претенции спрямо Италия и Австрия на Парижката мирна конференция.23 В същото време Югославия не забравя да поддържа ореола си на верен и искрен приятел на българския народ. Застъпничеството на югославската делегация пред същия форум за правото на български излаз на Егейско море засилват и без това голямата увереност на българското общество в добронамереността на западната ни съседка.24

         Приключването на работата на Мирната конференция и следвоенното мирно регулиране на отношенията в Европа прави възможно връщането към федеративните начинания. Сега преговорите протичат в обстановка, коренно различна от тази през 1944 - 1945 г. И в България и в Югославия процесът на утвърждаване на комунистическите партии в държавното управление е приключил. Междуправителствените контакти се превръщат все повече и повече в междупартийни. Начело на двете държави стоят най-авторитетните партийни функционери. Всичко това навежда на мисълта, че моментът за осъществяването на дълго лелеяната мечта за единство на южните славяни в една обща държава е настъпил.

         Подновените преговори между България и Югославия по въпроса за обединението им в една държава в общи линии следват схемата, очертана в края на войната. Сега, обаче, те се вписват в процеса на консолидиране на блока от сателитни на СССР държави.25 Характерна в това отношение е югославската дипломатическа активност, насочена към сключването на двустранни договори със страните с “народна демокрация“. До началото на подновените българо-югославски федеративни начинания Югославия вече има натрупан актив. Налице са сключените със СССР, Полша, Чехословакия и Албания договори за сътрудничество и взаимопомощ.26

         В същото време поради неуреденото си до 1947 г. международно положение, България не може да се похвали с подобни успехи. Сега вече българската държава се опитва да компенсира пропуснатото време с една твърде активна дипломатическа дейност. И отново, както през есента - зимата на 1944 / 45 г.  Югославия заема първостепенно място в балканската политика на България. През пролетта - лятото на 1947 г. българо-югославските отношения се развиват много бурно. Интензивният обмен на политически, стопански, културни и военни делегации се следва от подписването на редица спогодби, които постепенно оформят скелета на планираното междудържавно обединение.27 Федеративните преговори достигат своята кулминация в края на юли и началото на август 1947 г., когато в югославското курортното селище Блед се провежда срещата между двете правителствени делегации. Тема на разговорите е сключването на договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ между България и Югославия. Важен момент от преговорите в Блед е изясняването на позициите по въпроса за създаването на федерация на южните славяни и размяната на територии между двете страни.28

         При дискутирането на този проблем става ясно, че българите и югославяните не са променили своите виждания относно формата на бъдещата федерация, как и кога да се извърши корекция на границата. Въпреки проявените различия по този толкова щекотлив въпрос, между двете страни се сключва споразумение според което присъединяването на Пиринския край към НР Македония и съответно на Западните покрайнини към България се поставя в зависимост от създаването на федерацията. Самото обединение между България и Югославия се отлага за неопределено време, като се счита, че сключването на договор за взаимопомощ ще ускори този процес.29

         Срещата в Блед бележи връхната точка в антинационалната политика на БРП /к/. Въпреки че в резултат от преговорите статуквото по отношение на Горноджумайската област и Западните покрайнини се запазва, напрактика Югославия получава това към което се стреми - възможност за пряка намеса във вътрешните работи на България. След Блед от българска страна се прави всичко възможно да се улесни югославската политика в Пиринско. Започва се мащабна пропагандна кампания в полза на Югославия и успехите и в изграждането на новия социално политически ред. В Горноджумайска област пристигат множество учители от Вардарско, които да обучават местното население на т. нар. “македонски език“.30 В същото време в НР Македония не само не се допускат българска литература и печатни издания, но и тотално се отрича наличието на българи там. Положението в Западните покрайнини не е по различно. Това че на местното население официално се признава статут на национално малцинство, не пречи на сръбските власти да ограничават по всякакъв начин проявите на българско самосъзнание. Нещо повече - само българите, които са съгласни да сътрудничат на сръбските тайни служби могат да се надяват на сносен живот в Титова Югославия.31

         Неравнопоставеността във взаимоотношенията между двете комунистически партии и държави би трябвало да събуди известна тревога сред българския ЦК и правителството. Такова явление, обаче, не се наблюдава. Както по-късно признава Васил Коларов, неговото и това на колегите му лековерно отношение към Югославия стига до там, че дори не се следи югославския печат.32 Това най-малко би позволило да се създаде сравнително вярна представа за истинската обстановка в съседната страна.

         Преувеличаването ролята на Югославия на Балканите води до там, че ЦК на БРП/к/ решава да се извърши преустройство на държавния апарат и икономиката. Дори организацията на ОФ трябва да се промени така, че максимално да се доближи до югославския Народен фронт. И всичко това се прави с една цел - да се ускори обединяването на Югославия и България в една държава.33

         Въпреки създадените изключително благоприятни условия дългоочакваният българо-югославски съюз отново остава неосъществен. Както и в предишния период, така и сега, причината трябва да се търси в действията на югославския политически елит.

         Сега Титовият щаб трябва да провежда набелязаната линия много внимателно, тъй като политическата обстановка в Европейския югоизток е значително променена в сравнение с тази от края на 1944 , началото на 1945 г. Тогава провалът на федеративните начинания може да се припише на Великобритания и САЩ. Сега,  три години по-късно нещата стоят по съвсем различен начин. Системата от двустранни договори между страните с “народна демокрация“ от една страна, и между тях Съветския съюз от друга, постепенно оформя скелета на съветския блок. Една федерация между Югославия и България, или в по- широк вариант - Балкано-дунавска федерация се вписва много добре в изгражданата от СССР система.

         В така променената ситуация югославското ръководство вижда опасността от нежелано развитие в отношенията си с България. Осъществяването на федеративен съюз между двете държави е повече от вероятно като се има  предвид благословията на Сталин. Всъщност сам той настоява за по-бързото обединение на двете балкански държави. Чрез тяхното федериране съветското ръководство би осъществило пълен контрол както върху самото обединение, така и върху Балканите като цяло.34

         При това положение за югославската старана става ясно,че е време да се ориентира към охлаждане на отношенията със СССР, а от там и със сателитните му страни. Последвалите събития създават впечатлението, че разгорелия се между Сталин и Тито конфликт е върху личностна и идейна основа. Не са случайни обвиненията отправяни към ЮКП в националистически уклон.35 <



Още статии по темата »




М н е н и я

от: Bilyana Tsekova, ( bilyanatsekova@abv.bg )
публикувано: 22.01.2011 03:25:43 часа

Kakwa literatura e polzwana?



И з п р а т и   м н е н и е

Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box





  начало   Кои сме ние   история   контакти   връзки   МУЗИКА   история на изуството   Форум МАКЕДОНИЯ   ЕСЕИСТИКА   Литература   Нашата книжарница предлага