начало   контакти
vardar@art.bg


Исторически архив
Документи
Македония
Малко смех
М У З И К А
Новини
История на изкуството: http://classica.art.bg/
ПОЕЗИЯ
Фотогалерия
литература
Книжарница "История" предлага

всички теми »


В името на България - виновен!

дата: 20 Декември 2016 г. , автор: Редакцията

Книгата се продава с благотворителна цел. Парите от продажбите ще бъдат използвани за лечение на болно дете- ученик на Георги Дичев; ЦЕНА: 5 ЛВ.

 

БОЛКА, СТАРАДАНИЕ И ВЯРА ЗА БЪЛГАРИЯ

Историческото време и пространство на Прехода, който се ражда пред очите ни, е не по-малък феномен от възникването на физичния пространствено-времеви природен свят. И той сякаш се появва от нищото.

Преходът се разширява и разширява, вече 27 години и сякаш няма да има край. И той роди и продължава да създава своите поетични мъглявини, своите галактики и своите по-големи или по-малки звезди.

Тук, в това вече станало необятно книжовно пространство, откриваме и поетичният свят на Георги Дичев. Разбира се, неговата своеобразна поетика, както и на другите Поети на Прехода, не идва от нищото.

Ивайло Терзийски и Николай Милчев продължават успешно оная, може би основна линия в новата българска поезия на силна образност и усложнена метафоричност на изказа.Илко Илиев днес, в началото на 21 век, необичайно ярко и последователно осъвременява една друга поетична традиция - Яворовата, от началото на 19 век.
Владимир Виденов залага на строго класическия стих с нравствени и философски внушения, докато обратно, Живка Иванова има изключително добри „попадения” с поетиката на постмодернизма и може би ще се окаже най-яркото негово проявление.

В отличие от всички тях, Георги Дичев, не знам дали съзнателно или интуитивно, възприема една друга, като че ли вече забравена поетика в българската литература, явява се продължител на една друга линия, сякаш вече отдавна изчерпана.

От Омир и „Илиада” идва една поетика, която в началото на 19 век у нас се свързва с творчеството на Пенчо Славейков, по-късно с Асен Разцветников и Никола Фурнаджиев...

Ако отворите учебниците по литература ще прочетете, че тая линия в българскаота поезия е прекъсната и днес вече никой не пише така.
Но ето, че Георги Дичев пише така!
Защо изведнъж в нашата поезия се появява този удължен, дактилен, хекзаметричен стих?

Защо изведнъж се появява тази баладичност, тази приказност, тази разказвателност на повествованието, стил, който ни омагьосва? Сякаш за пореден път да потвърди истината, че в поезията няма правила, от една страна, а от друга – че новото често е добре забравеното старо...

Между тия две истини някъде се крие големия принос на Г. Дичев, който възкресява и осъвременява една дълбока традиция, колкото литературна, толкова и народностна, защото корените на неговата поетика са във фолклора и като го чета, аз сякаш се пренасям в ония времена, когато един безименен певец на тържището в Битоля или в Ямбол настройва саморъчно направената си гъдулка, придърпва лъка с конски косъм по струните и провлачено запява:

„Вино ми дай, че душата ми нещо я гложди.
Песен запей и я пей единадесет нощи.”


/ „Родопска балада”/

Това може би иска да чува съвременният читател и слушател, за такава поезия, за такова слово жадува душата на българина днес.

Наскоро разговарях с един бургаски книгоиздател, бяхме в неговата книжарница, разглеждах новите заглавия. „Знаеш ли – каза ми той – какво ми направи впечетление? Влизат купувачи, разглеждат книгите, спират се за кратко пред новите български автори, а после питат: „А имате ли книга със стихове за България?”

Тъкмо навреме се появява на книжния пазар книгата на Георги Дичев „В името на България – виновен”. Както и при другите Поети на Прехода, и при Г. Дичев основният подтик, това, от което се ражда неговата поезия, е БОЛКАТА. Болката на поета е втъкана в различна образност.

В едни случаи тези образи са баладични, приказни, идват от фолклора: „Вещерица”, „Кукери”, „Сватба”, „Пеперуда”. В други стихотворения болката, раочарованието, трагизмът са изказани директно, като лична, съкровенна изповед на автора: „Народе”, „Родино”, „В името на България – виновен”.

Заглавието на последното стихотворение, което е и заглавие на цялата стихосбирка, е симптоматично и като че ли е върховен израз, сложна метафора, но и същевременно проста формула, изразяваща същността не само на поезията на Георги Дичев, но и в един по-широк план - и на цялата съвременна Поезия на Прехода. Поетът не просто изразява болките на другите, на хората, на народа чрез своите стихове.

Той прави нещо много повече. Страдайки, той поема върху себе си тежестта, товара на живота. Той поема ВИНАТА, освобождавайки по този начин другите от нея. Това е един трагичен, но и своеобразен катарзис за читателя. Поетът не се ли явява в този случай „Спасителят на кръста”, който, жертвайки се за другите, поемайки цялата вина върху себе си, освобождава и пречиства?

Сега вече лесно можем да си обясним онова непрекъснато натрупване на черни краски, крайната, дори болезнена образност в първите стихотворения на тази книга. Било е необходимо болката да се превърне в страдание, за да може в един момент това страдание да ни доведе, да ни извиси до вярата.
Библейското послание, изведено чрез една приказна поетика, закодирано с една фолклорна образност, наистина е удивително!

Ето как стигаме до основния патос в поезията на Георги Дичев – ВЯРАТА.
Пренесена от болката, през страданието, вярата на поета е дълбоко изстрадана. И затова патриотизмът в стиховете му не е декларативен, а вълнуващ и истински.

Разбира се, с опоетизирането на болката, на грозното, не се изчерпва съдържанието на книгата на Г. Дичев, цялото нейно своеобразие.
Има и един цикъл от стихотворения с теми от всекидневието, където поетът използва и друг поетичен „арсенал” - от иронията и хумора в „Кипърска мадона” и „Спасител” до сатирата и сарказма в „Тъжно”.

Има я и интимната лирика / „Накъде”/, изповедността / „Най-мъжката молитва” /, но лично за мен най-силно и изненадващо от тази поредица си остава стихотворението „Надгробно” / Не се заблуждавайте от подвеждащото заглавие, защото там кипи живот и авторът вдига поетична наздравица „с пълна чаша” с... Хайям, Вийон, Ботев, Пушкин и Шекспир! /

Що се отнася до двата текста, които се явяват заключителни акорди на тази така българска книга, те са по-скоро апотеоз на цялостното досегашно творчество на поета и аз не се наемам да коментирам тези произведения в рамките на краткия увод, тъй като смятам, че единствено в рамките на една цялостна студия би могло да се обхване в пълнота тяхното своеобразие и дълбочина на посланията.

По своят характер поемите на Георги Дичев „Живели на света двамина” и „На този свят преди време” могат да се сравнят с вече класическите поеми на Томас Елиът „Пустата земя” и „Четири квартета”. А защо не и с „Пеещи птици” на Тед Хюз?

Нека поставим това като задача пред бъдещите изследователи на съвременната Поезия на Прехода, защото без съмнение Георги Дичев, се налага, особено с тях, като един от големите нейни автори.

Тома Троев
  

Още статии по темата »




И з п р а т и   м н е н и е

Име:
E-mail:
Мнение:
Въведи числото в дясно: verification image, type it in the box





  начало   Кои сме ние   история   контакти   връзки   МУЗИКА   история на изуството   Форум МАКЕДОНИЯ   ЕСЕИСТИКА   Литература   Нашата книжарница предлага